Този материал е част от втората книга на рав Акива Татц "Да живееш вдъхновено", която може да прочетете тук  В какво е целта на изпитанията и какви лични усилия са необходими за успешното им преодоляване? Авторът на „Месилат Йешарим“, раби Моше Хаим Луцато (XVIII век) пише, че целта на живота е - „изпълнявай мицвот, служи (на Б-г) и издържай проверките“. Тук обичайно задават класическия въпрос: „За какво ни проверявате?“ Всъщност, за какво Б-г ни подлага на проверки, ако Той предварително знае, какъв ще бъде резултата? Ако страданията ни са предназначени за изпитание, проверка (на иврит „нисайон“) означава, че целта им се състои не в стремежа на Всевишния да разбере нещо ново за нас. Но тогава, кому са нужни тези проверки? И каква е ползата от тях? Към тези въпроси можем да добавим още един. Думата „нисайон“ е образувана от корена „нес“ - чудо. („Нес“ означава също и знаме, високо вдигнат флаг: чудо можем да назовем такова знаме, нагледно свидетелстващо за присъствието на Б-г в нашия свят). Но какво отношение имат изпитанията към чудесата? Този въпрос можем да уточним: ако на човек му предстои изпитание, може ли той да му устои? По принцип: възможно ли е да се издържи на изпитанията или не? Ако е възможно, то какво чудно има в успеха? А ако не може, то защо Б-г иска от нас невъзможното?
 Преди да изследваме този въпрос, в рамките на нашата дискусия, да разгледаме в началото един от често предлаганите отговори. Има мнение, че изпитанието принуждава човек да мобилизира своите резервни сили. Тези сили спят в нас дотогава, докато не възникне остра необходимост от тяхното използване за изпълнението на някаква свръхтрудна задача. Иначе казано, не Б-г, а сам човек разкрива собствените си възможности, позволяващи му да се сдобие с успех. На мистично ниво става въпрос за реализация на скрития потенциал - ако до изпитанието личността е притежавала определен запас от потенциални сили, в хода на изпитанието, тези сили ще се проявят, реализирайки се като действия в самата личност, така и в окръжаващия свят. За нашия праотец Авраам е било недостатъчно само да притежава способността да принесе в жертва любимия си син – той е бил длъжен да прояви тази си способност в действие – да я демонстрира пред света. С други думи е важно не това, какво ти можеш да направиш, а това което реално правиш в живота си.
В тази мисъл има няколко скрити момента: нашата душа („нешама“) - това в някакъв смисъл е потенциал, който е необходимо да бъде реализиран. Мистицизмът ни учи, че „нешама“ без тяло не може да действа, тя трябва да бъде поместена в тяло, във физическия свят, имащ свои предели, за да може да постигне нещо. Потенциалната енергия е недостатъчна – изискват се действия. На още по-дълбоко ниво виждаме, че Сам Всевишният е сметнал за необходимо да създаде света – на Него не му е била достатъчна едната му съзидателна способност, тази способност е трябвало да бъде реализирана. По този начин Той нагледно и пределно убедително ни показва, че всеки потенциал изисква конкретно въплъщение в осезаемата реалност. Този подход е безусловно верен, но не ни дава отговор на конкретния въпрос, който току що зададохме: къде е тук чудото? Ако потенциалът изначално е присъствал, това означава, че той е бил само разкрит в хода на изпитанието. Но в това няма нищо свръхестествено. В Талмуда намираме оригинален подход по обсъждания въпрос. Обяснявайки източника на влечението на цар Давид към Батшева и извършения от него грях, мъдреците привеждат следния диалог между Давид и Твореца. Давид пита: „Г-споди, защо казваме „Елокей Авраам“ (Б-г на Авраам), „Елокей Ицхак“ (Б-г на Ицхак) и „Елокей Яаков“ (Б-г на Яаков), но не говорим „Елокей Давид“ (Б-г на Давид)?“ Първоначално нека разберем този въпрос. Давид го е задал, разбира се, не от изблик на гордост. Той е бил верен слуга на Всевишния и прекрасно е можел да подтиска амбициите си. Работата е в това, че на скрито мистично ниво, Давид представлява по себе си „малхут“, царството, което се явява отражение на царстването на Б-г в нашия свят. Еврейският цар е само посредник, въплъщаващ властта на Твореца. Машиах, идването, на който чакаме всеки ден, ще бъде от потомците на цар Давид - продължение на неговата личност и неговата душа и пред него ще стои задачата да се сдобие с всеобщото признаване на Б-жественото всевластие, а разбира се не на всевластието на човека. Мъдреците характеризират Машиах и властта на еврейския цар като „лейт лей мигармей клум“, (Той нямал нищо свое). Давид питал Б-г с пределно смирение. Бъдейки въплъщение на тази добродетел, той искал само да знае, в какво е неговия недостатък в службата му към Твореца. Тъй като Авраам, Ицхак и Яаков се оказват достойни за това, техните имена да бъдат споменавани наред с Б-жието Име, иначе казано те са съумели да разкрият Неговото Присъствие в своя живот и своите деяния, а Давид - четвъртата мистична граница на Б-жествената колесница – не е съумял. Всички четирима съставлявали духовната основа на еврейския народ и от тях се изисквало пълно взаимодействие. Но Давид отпаднал от ансамбъла и затова искал да знае, къде, в коя част от живота си и в какво е бил недостатъчно развит. Б-г му отговорил: „Те бяха изпитани от Мен, а ти не“. Давид веднага отговорил: „Г-споди дай ми изпитание!“ Той получил изпитание и не го издържал. При внимателен анализ на тези мисли ние стигаме до неочаквания извод: Б-г изпитва човек затова, в случай на успех да му дари Името Си. Какво означава това? *** Името изразява същността. Ако името на човек, изразяващо личната му същност, се произнася заедно с името на Б-г, това означава, че в този човек е заложен някакъв аспект на Б-жественото Присъствие и той става средство за проява на Твореца в нашия свят. Когато Авраам Авину е подложен на изпитание в огъня на „акеда“ (жертвоприношението, по-точно завързването на Ицхак) в неговите действия се отразява Самият Б-г. Но как става това? Отговорът е лесен: истинско изпитание просто е невъзможно. То не е по силите на човек. „Това не е за мен“, „това е над силите ми“ - с тези думи често изразяваме несъразмерната грандиозност на истинското тежко изпитание и тук няма никакво преувеличение. Когато човек стои пред страшна пропаст, която е невъзможно да преодолее, но Б-г изисква: „скачай“ и той скача и по чудесен начин стига до другата страна, в този момент става разкриване на Б-жественото провидение в този свят, тъй като само Той може да извърши невероятното – това е и чудото! В небето се извисява знамето на чудото, необратимостта на изпълнението на Б-жествената воля. Тук се изискват два елемента: в началото трябва да се „прилепим“ към Б-г и после да скачаме. Мъдреците ни казват, че злото начало („йерец а-ра“), присъстващо във всеки човек, ежедневно ни атакува с безжалостна ярост (собствено такава е същността на всички изпитания) и „ако Творецът не идваше при нас за помощ, ние не бихме могли да го преодолеем“. В изказванията на мъдреците няма неточности. Щом те ни казват, че без Б-жествена помощ е невъзможно да се води борба, означава, че е така. Затова, одържайки победа в тежки изпитания, ние трябва да виждаме в това ръката на Твореца! Когато действията на човек излизат от рамките на нормалните, предсказуеми схеми на битието, пред света се открива Б-г. В Талмуда има следната поучителна история. Великият еврейски учен и мъдрец Шимон бен Шетах купил веднъж магаре от неевреин и намерил в чула на животното скъпоценен камък. Той върнал камъка на собственика, обяснявайки, че е платил само за магарето, а не за камъка. Неевреинът възкликнал: „Барух Елокей Шимон бен Шетах!“ - (Благословен да е Б-га на Шимон бен Шетах!). В тези думи ясно е изразено разгледаното от нас положение. Не „благословен да е Шимон бен Шетах“, а „благословен да е Б-га на Шимон бен Шетах“ - неевреинът благословил Името на Всевишния заедно с името на честния евреин. Той веднага разбрал, че ако човек действа въпреки своята човешка природа, значи в действията му има връзка с по-висока реалност – случило се е малко чудо! Това положение се проявява различно. Разглеждайки висшите нива на духовността, които може да достигне човек, авторът на „Месилат Йешарим“ пише: „тхилако авода, ве-софо гмул“ - (в началото е работата, а накрая подаръка). Първите крачки на пътя към свръхестествената цел се правят с труд, това е тежка, много тежка работа, но накрая ни чака подарък, той идва някъде отвън, от сфера неотнасяща се към работата, неотнасяща се към нас. Мъдреците ни учат: ако човек казва, че той „се е трудил и е намерил“ („ягати ве-мацати“) трябва да му вярваме. Трудът дава плодове, използваните думи също са ясни и убедителни: „намерил“ означава неочаквана находка („мация“), тъй като не е казано: „трудил се и достигнал“, а „трудил се и намерил“ - находката е неочаквана, сюрприз, не благодарение на труда, а въпреки него, защото тя идва от съвсем друго измерение. Затова, когато на човек му предстои изпитание, той трябва да произнесе такава молитва: „Г-споди, изпитанието, което Ти ми даде ми се струва непосилно. Не е в моите човешки сили да се справя с него. Но ако Ти си решил за необходимо да ме изпиташ по този начин, аз ще направя невъзможното за Теб. Аз съм готов да направя скок, аз съм целият в Твоите ръце. Аз смирено признавам, че съм нищо, а Ти си всичко. Затова ми помогни да се справя“. *** Да разгледаме даденото положение с пример. Главното изпитание за Авраам става „акеда“ (жертвоприношението на Ицхак). Коментаторите обясняват, колко невъзможно трудна е била тази проверка за Авраам – да пожертва сина си, който чакал цял живот и който му се родил в дълбока старост, синът, от който е трябвало да произлезе еврейският народ. Не той ли, Авраам е учел света, че човешките жертвоприношения са недопустими? Не той ли е бил за всички еталон за доброта и любов? От него се изисквало не просто да нанесе на Ицхак някаква рана, белег, а да го убие със собствените си ръце. Но дори да се абстрахираме от емоцията, на нивото на логиката указанието също не пасва в главата, струва ни се безсмислено и абсурдно. Та Б-г обещава на Авраам, че родът му ще се продължи от Ицхак – може ли Всевишният Сам да си противоречи? На мистично ниво възниква още по-сложен проблем: Авраам знаел, че Б-г не иска тази жертва (както е казано: „Вело алта ал либи“ - (Това, което никога не съм желал), тъй като Авраам е четял Неговите мисли, както влюбеният юноша чете мислите на възлюбената си и това е било истина: Б-г действително не е искал жертва (и както знаем в последната минута не е позволил на Авраам да я принесе). Затова всички нива на съзнанието на Авраам яростно се бунтували, твърдейки, че това не бива да се прави, но Б-г твърдо му казал: „Да всичко, което чувстваш и знаеш е вярно, но въпреки всичко го убий!“ - това е и истинското, невъзможно изпитание! И Авраам покорно се отправил да изпълнява невероятното. Какъв бил резултатът? Да случило се невъзможното, станало чудо. В Петокнижието е казано, че Ицхак бил спасен, той слязъл от жертвеника и вместо него Авраам принесъл в жертва овен. Но мидръшът ни казва нещо друго: „Ефро шел Ицхак мунах лефанай“ - (Праха на Ицхак лежи пред мен). Това означава, че на друго, по-високо измерение Ицхак е бил все пак принесен в жертва! Тъй като е казано: „праха на Ицхак“, а не „праха на овена“. Ицхак станал „ола тмима“ - (чиста жертва) за всесъжение. Пред нас е непостижимия парадокс: физически, човек живее в този свят, а духовно в Бъдещия свят. Едновременно! Сред това личните качества на бащата и сина, героите на „акеда“, продължават да живеят в еврейския народ – това е способността да поставиш в служба на Б-г своите емоции, своя разум, цялото си същество. Такава е нашата „емуна“ - вяра. Като награда ние сме унаследили от праотците си дара на живот едновременно в двата свята – физическия и другия, задпределния. Те са ни завещали своя начин на живот, същността, на който е заключена в неотклонното възхождане по височините на духа, през всички изпитания, със стремеж да се възвисим над материалното до нивото на духовното и в умението да преживеем чудото. Но какво да правим с Давид и Батшева? Мъдреците на Талмуда скрупульозно търсят, в какво именно е сгрешил Давид. Простият смисъл на думите им може да ни „удари по челото“ - те казват, че никакво прелюбодеяние или друг обикновен грях в постъпките на Давид е нямало. Още повече, Батшева изначално е била предназначена за него и неслучайно от техния съюз е произлязъл цар Шломо, продължителят на царската династия, венец на която ще бъде Машиах. В края на тази история ще разберем, че грешката на Давид се заключава в това, че той сам поискал да го изпитат. Да се разбере това не е лесно. Какво лошо има в желанието да бъдем поставени на изпитание? Та ако целта на нашия живот е преодоляването на трудни бариери, защо да не се заемем с активното им търсене? Отговорът намираме в самият въпрос. Когато искаме да ни подложат на сурова проверка, с това изразяваме увереността, че сме способни успешно да я издържим: „Изпитай ме и ще ти покажа, на какво съм способен!“ Никой вероятно не иска изпитание, в което очаква да претърпи неудача. Именно тази увереност, този егоцентризъм, тази проява на гордост са предизвикани да неутрализират, да отстранят „нисайон“, Б-жественото изпитание. Когато Давид поискал да го изпитат, той проявил гордост, присъща на характера му – дребен, почти незабележим за неговото уникално високо положение, недостатък. В хода на работата, предназначена за него, в този свят Давид е бил длъжен да покаже, че е нищо, а Б-г е всичко, „леит лей мигармей клум“. Б-г ни води през изпитания, ние действаме, а той дава резултатите. За човек, на който е възложена задачата убедително да поднесе на еврейския народ и цялото човечество, липсата на възможност да се постигне каквото и да било без помощта на Б-г, дори и най-малкият намек за „суверенитет“ е била непозволена волност. Макар, че Давид изтръгнал от себе си почти целия личен интерес, цялото си его, не му бил простено и дребно петънце гордост. Затова единственият възможен резултат от изпитанието, единственото решение за него е бил неуспехът, внесъл необходимите корективи в личността на Давид. За успеха още не е дошло времето. Истинската същност на Давид, като четвърта граница на Б-жествената колесница, ще се появи по-късно, в края на дните. ***
Историята на Давид и Батшева ни открива удивителна тайна. Изпитанията ни водят към задпределни висоти. Ние с лавинообразна ярост се хвърляме към препятствието, макар че в дълбочината на душата си знаем, че пред нас няма нищо освен Б-г. Но именно в този парадокс става разкритието на Неговото Присъствие. Ние не трябва да разбираме кое е възможно, а кое невъзможно. Това не е наша работа. Алтер от Келма е казвал: "Не питай възможно ли е нещото, питай само, нужно ли ти е“. Задачата ни се състои в това, да бъдем достойни партньори на Всевишния в моментите, когато Той ни протяга ръка. Рав Акива Татц е и доктор по медицина. Израснал е в град Йоханесбург, Южна Африка. Изнася лекции по въпросите на еврейската философия и медицинската етика в различни страни. Преподава няколко години в йерусалимската йешива “Ор Самеах”. Неговата първа книга “Анатомия на търсенето” ("Anatomy of Search") е документален сборник от лични, понякога драматични истории за млади хора, които са сменили светския си начин на живот със света на Тора. Втората книга на рав Татц “Маската на вселената” ("Worldmask"), е посветена на скритата духовна реалност и нейното взаимодействие с нашия материален свят излязла от печат през 1999 год. На руски език. Препоръчваме прекрасната видео лекция от курса по "Месилат Йешарим" от рав Кушнир (на руски), относно изпитанията! (бел. на бълг. ред.)
Copyright 2008 - kabbalah.bg - All Rights Reserved.  |
