Този материал е част от книгата "Маската на вселената" от рав Акива Татц, която може да прочетете тук  И така чудесата свидетелстват, че природата е маска, зад която не се крие никой друг освен Самия Б-г. Тогава възниква въпросът: ако всичко произлиза от Б-г, ако целия свят отразява неговата воля, то има ли смисъл човешката дейност, всичко което той прави в този свят? Не е ли по-добре да се признае властта на Твореца над вселената и да се откажем от всякакви действия в ежедневието си. И ако от нас се изискват все пак някакви усилия, то какви именно са те и колко? В какво се свежда целта на нашите действия в света и как да се разреши неизбежния конфликт между признаването на пълното всевластие на Твореца и нашето собствено (макар и да е въображаемо) господство над природата?
За правилното разбиране на тази важна тема трябва преди всичко да знаем, че хората се намират на различно ниво на духовното си развитие и трябва да решават проблемите за човешката активност в съответствие с достигнатото от тях ниво. Понякога даже не самият човек, а създалата се ситуация изисква конкретна реакция, за да се изяви истинският характер на взаимоотношенията между естественото и трансцеденталното. Вече знаем, че постижението на духовната реалност се дели на нива. Точно така се различават нива на контакта на човек с материалния свят: става дума за различни методи на взаимодействия с този свят и различните подходи към свръхестествените явления. В тази сфера на човешката дейност можем да видим пет нива.
1.   Към първото и висше ниво се отнасят хората, за които природата не представлява по себе си независима реалност. Това са праведниците, които са способни да управляват природата. Както вече беше отбелязано, те виждат през маската природата. Пред тях пада маската, за тях тя просто не съществува. Такива хора могат да правят чудеса. Ние споменахме, като пример раби Ханина бен Доса, според желанието, на който оцетът горял вместо маслото, защото за него не е съществувала разлика между горенето на маслото и горенето на оцета - и едното и другото са били възможни, като непосредствена проява на волята на Твореца. Човешкото възприятие на това явление, обусловено от обичайните за нас закони, в дадения случай е загубило всякакъв смисъл. Ние отбелязахме също, че цадикът не се удивлява на откровените чудеса ставащи в негово присъствие или по-точно казано в еднаква степен го удивяват природните и свръхестествените явления. Те живеят вътре в природата, но умеят да преодоляват нейните граници. (Няма нужда да се казва, че в нашето време такива личности се срещат изключително рядко, ако въобще се срещат. В резултат на продължителния процес на "Еридат аДорот" – снижение на духовното ниво на поколенията – ние се оказваме на най-ниска степен, загубвайки способността да достигнем подобно величие).
При разглеждане на това висше ниво на духовност възниква въпрос. Когато за цадика се случва чудо, то съдържа естествен компонент, но когато самия цадик се явява инициатор на явлението чудо, той неизменно го прави в рамките на законите на природата. За какво е необходимо това? Защо тези велики хора са длъжни да прилагат каквито и да е физически усилия? Ако чудесата се случват заради тях без всякакво съпротивление от страна на природата, защо те са длъжни да действат вътре в този свят? За се разбере по-добре, за какво става дума да разгледаме няколко примера. Решавайки да спаси Ноах от Световния потоп , Б-г му заповядал да построи ковчег и да събере в него представители от всичките видове животни по света. Но в ограниченото пространство на ковчега не би могло да се смести всичката фауна. Освен това, както ни съобщава Мидрашът, животните са заемали само средното ниво на ковчега от общо трите му нива – на горното ниво са живели хората, а най-долното ниво е било предназначено за събиране на отпадъците. Накратко и тук е било необходимо чудо. Сега въпросът е: ако животинския свят на нашата планета е бил спасен от потопа благодарение на намесата на свръхестествени сили, то за какво е било необходимо да се оборудва материалния ковчег? Защо Б-г просто не е спасил земната флора и фауна, без да иска от Ноах да се занимава с трудоемкото строителство на плаващо съоръжение, което освен това се оказва много малко за изпълнение на поставената пред него задача? Още един пример. В книгата Бирешит се разказва, как Яаков Аавину, пътувайки обиколил мястото си за спане с камъни, за да може тази ограда да плаши дивите зверове. Но как може няколко камъка да защитят човек от гладните хищници? Ако Яаков се позовавал на помощта на Всевишния, то защо той е направил тези по същество символични усилия? Следващия епизод. Този път от последната книга на Хумаша – Дварим. Моше Рабейну получава указания да се изкачи на планината и да се огледа страната, в която му е забранено да стъпи. Но нали само от една планина не е възможно да се види цялата територия на Ерец Исраел. Затова възниква все същия този въпрос: защо да се старае, ако независимо от всичко чудото все пак ще се случи и резултатът ще превъзхожда многократно направените усилия? Защо Б-г не е показал на Моше страната чрез пророчески видения на мястото, където е стоял? Какъв смисъл е вложен в изкачването на планината Нево? Ще приведем още един пример. Във втората книга, на Царствата (Мелахим II) се разказва за това, как пророк Елиша съживява един умрял юноша. Затваряйки вратата той легнал върху неподвижното тяло, “доближил устата си до неговата уста, своите очи към неговите”. И станало чудо: юношата се съживил. Защо се е наложило на Елиша да легне върху него? В дадения случай ние виждаме, че това е било необходимо, въпреки, че в стаята не е имало други хора. ТАНАХът директно ни съобщава, че Елиша е затворил след себе си вратата, това действие не е било предвидено за зрители. Ако той се е обърнал към Всевишния с молба да съживи юношата и молитвата му съвършено очевидно, че е била изпълнена, за какво той е извършил действие, което само по себе си не би довело до нищо? По тази тема могат да се намерят много други примери. Раби Шимон бар Йохай е живял много години в пещера, хранейки се само с плодовете на рожково дърво и вода. Ако Б-г е имал намерение да го запази жив с помощта на чудо, защо е трябвало да се снабдява отшелника, отново по такъв чудотворен начин с плодове от рожково дърво и вода? Защо просто не му е запазил живота без всякаква храна? Защо раби Ханина бен Доса е заповядал да се запали оцета, а не е създал пламък от нищото: без всякакви физически усилия и материални загуби? При друг случай, когато Елиша снабдил бедната жена с голямо количество зехтиново масло, защо той е използвал за това чудо, наличните вече съдове за масло? А ако това се е реализирало защо са били необходими празните съдове? Нима не би било по-правилно да бъдат създадени по същия свръхестествен начин заедно със съдържанието им? Това е много дълбока и многостранна тема. Цялата работа е в това, че физическите действия – са ключа към духовния свят. В "Нефеш аХаим" на раби Хаим от Воложин, подробно се обяснява, по какъв начин нашите постъпки в материалния свят водят до изменения във висшите сфери. За такива изменения са необходими физически действия. В това се състои и една от тайните на самото съществуване на природната среда, именно поради това човек притежава тяло. Ние хората привеждаме в движение духовния свят. Физическият свят прилича на клавишите на пианото, звукът се издава не от клавишите, а от струните, които са скрити под дървения капак на инструмента. Обаче клавишът също е необходим. Без него ние нямаме достъп до струните и всички механизми на пианото. Самите клавиши са “глухи”, но когато ние ги натискаме звучи музика. Даже ако резултата от физическото действие много превишава неговите реални мащаби, действието е необходимо. Когато дъщерята на фараона протегнала ръка, за да извади малкия Моше от реката Нил, тя не би имала шанса да го достигне, ако не се бе удължила ръката й и така бъдещият освободител на еврейския народ е бил спасен. Нейното усилие, нейния опит са тези клавиши. Нашето искрено старание, нашите опити понякога се удостояват след многократни усилия и ние получаваме такъв резултат, за който дори и не сме мечтали. Но без опити няма какво да се усилва. Разбира се, трябва да се действа, само тогава може да се постигне високо духовно развитие и ние ще можем да погледнем зад маската и ще видим, че на практика нашите действия никак не влияят на резултата. Обаче самите действия са необходими. Ние не трябва да бъдем пасивни съзерцатели. В тази тема има и други аспекти, но ние ще я разгледаме само в рамките на нашата дискусия за различните духовни нива. В някои класически коментари се поставя вече зададения от нас въпрос: защо цадикъте длъжен да извършва, каквито и да било действия, ако той предварително знае, че той все пак не е истинската причина за промяната в реалния свят и ако той може по своята воля да прави чудеса? Отговорът е: цадикът извършва действия, които водят до чудо, с цел да сведе до минимум това чудо. Скромността му го принуждава да включи неголям естествен компонент в своя “подвиг” и с това да съхрани контакта си с физическия свят. В известна степен той е скован от външната проява на причинно-следствените връзки. Той крие чудото от самия себе си, по-точно той самия се крие от този факт, че неговото ниво на духовност му позволява да осъществява контрол над материалния свят. В крайна сметка, неговото поведение се управлява от самия Всевишен. Например, Моше Рабейну получава указание да се изкачи на планината Синай и да огледа Страната на Исраел, на Ноах му е заповядано да построи ковчег. На това ниво става дума за символични действия. Цадикът не може съвсем да се отдели от физическата реалност, даже ако той я контролира, никоя степен на величие не може да затъмни смирението и скромността. На практика, именно смирението издига цадика на духовното му ниво. Отказвайки се от правото си на независимо съществуване, признавайки, че физическата реалност – не е нищо друго освен завеса, приучвайки се да смята, че той е сам и че обкръжаващия го свят е нищо, а Б-г – е всичко, само така човек може да стане цадик. Цадик избягва всякакви постъпки, които могат да се възприемат, като резултат от неговата лична праведност. 2.Второто духовно ниво достигат тези хора, за които природата и чудото – не са съвсем едно и също нещо (а така също и тези чиято задача е да обучават другите на правилно поведение за това ниво, въпреки, че те са го преодолели). На това ниво са възможни чудеса, даже ежедневно, но тези, които стоят на тази висока степен виждат цялата разлика между физическия и трансцеденталния свят. Физическото има за тях определена реална основа: много малка, почти незабележима, но достатъчно осезаема. Достигайки това ниво цадикът се стреми да опровергае струващите ни се реални естествени причинно-следствени връзки. Той живее по законите на “емуна”, вярата и постоянно изработва в себе си и демонстрира на обкръжаващите го твърдото убеждение, че усилията, които той полага в материалния свят на практика не са истинската причина за събитията и явленията. Той се стреми през цялото време да преодолее разрива между естественото и трансцеденталното. Този метод се състои в това да се проникне в материалния свят, съзнавайки, че този свят не е нищо повече от димна завеса, която скрива Твореца. Такъв човек участва доколкото му е възможно в живота, в материалния свят, постоянно напомняйки на себе си (и на другите), че това е само обвивка, борейки се със съблазънта да бъде признато нейното самостоятелно съществуване. Той се стреми да прилага максимални усилия (иштадлут) в реалния живот, което му помага да преодолее собствената неоправдана вяра в тяхната определяща роля. Преди детайлно да изучим изказаната мисъл ще разгледаме следващото трето ниво. 3.За хората от третото ниво илюзията за независимостта на физическия свят е много голяма опасност.Те се страхуват да проникнат много дълбоко в света на естествените причинно-следствени връзки, за да не се окажат в плен на неговите външни цели и независимост. Такива хора свеждат до минимум своите усилия да участват в материалния живот. Те изцяло се позовават на свръхестественото, вместо да участват в ежедневните дела на обкръжаващия ги свят, защото чудните явления им напомнят за истинската същност на мирозданието и ръката на Твореца, която осъществява властта си над тях. Не трябва обаче това ниво да бъде недооценявано. Въпреки, че човек достигайки до него, чувства че той е недостатъчно подготвен за борба с илюзорността на физическия свят и избягва участието в естествените процеси, той все пак се удостоява със способността да разкрива пътя към чудесата, без да рискува своята вяра във Висшата сила. С това той защитава своята душа от опасни мисли тъй като нашите физически усилия са способни да оказват самостоятелно влияние в материалния свят. В тези две нива, второто и третото, е по-леко да се ориентираш сравнявайки ги. Цадикът,от второто ниво не се бои от опасностите, произлизащи от материалната страна на битието и не избягва контакта с нея. За него главната заплаха се състои в забравянето на ръката на Твореца, която управлява материалния свят. Те непрестанно преодоляват тази тенденция, ползвайки естествените атрибути така, както ако имаме работа с реални независими средства, но при това постоянно си напомнят, че физическия свят е празен и ефимерен. В същото това време представителите на третото ниво далеч не са сигурни, че използваните атрибути от физическия свят ще им помогнат да придобият такава убеденост. Те не искат да рискуват, боят се да участват в живота на материалния свят, за да не скрие той от тях духовната перспектива. Тези хора избягват всичко материално. Те предпочитат Б-г да прояви Себе Си без техните усилия и с това сам да ги принуди да видят истинската природа на нещата. Колкото и да е парадоксално, висшите нива на духовност изискват по-често използване на естествените средства, а по-нисшите – повече явни чудеса.  В Мидраша са приведени класически примери на преходните стадии, които разделят тези две нива. Става дума за четиримата еврейски царе, всеки от които е използвал собствени методи при решаването на проблемите “иштадлут” и “битахон” при решаване на конфликта между сферата на практическата дейност и осъзнаването на задкулисното Б-жествено влияние върху ставащите събития. Всеки от четиримата царе – Давид, Асе, Иеошафат и Хизкия – са имали нужда от конкретната помощ на Всевишния и всеки от тях е очаквал от Него определена степен на участие. Цар Давид казал: “Аз ще преследвам моите врагове и ще ги настигна и няма да се върна, докато не ги унищожа”. Мидрашът пояснява: „Б-г му казва: ”Аз ще направя това”. Така и се случва – Давид преследвал враговете и ги унищожил с помощта на Твореца. Цар Аса казал: “Аз нямам сили да ги унищожа и за това аз ще ги преследвам, а Ти ще направиш това”. Б-г му отговорил: “Аз ще направя това”. Аса преследвал враговете, а Б-г ги унищожил. Цар Иеошафат казал: “Аз нямам сили да ги унищожа, дори да ги преследвам, поради това ще те възпея (Теб в молитви и благословения), а Ти направи това.” Отговорил му Б-г: “Аз ще направя това”. Иеошафат възпял Твореца и врага бил разгромен без всякакви военни действия. Цар Хизкияу казал: “Аз нямам сили нито да унищожа нито да преследвам (врага), нито (даже) да възпея (Б-г), затова аз ще си спя в леглото, а Ти направи това”, Отговорил Б-г; “Аз ще направя това”. Нощта, когато Хизкия спял станало чудо: врагът бил разбит. В този Мидраш са приведени четири вида поведения. Цар Давид напълно използва възможностите на физическия свят. Когато започва война, той разгръща бойните действия, осъществява всичките им етапи. Той се спуска да преследва враговете и влиза в сражения с тях. Цар Аса прави по-малко – той преследва врага, но се въздържа от битки. Неговата армия само настига неприятеля и след това наблюдава свръхестествената му гибел. Иеошафат прави още по-малко – той даже не преследва врага, всичките му действия се свеждат до молитва и хвалебствен химн към Твореца без да прави опити, за каквито и да било военни операции. В резултат на това става чудо: врагът е разгромен. И накрая, цар Хизкия въобще бездействал. Когато в страната му се втурва вражеската армия, той си ляга да спи! Краят е зашеметяващ: тази нощ врагът бягал безпорядъчно без всякакви усилия от страна на еврейските защитници. На пръв поглед ни се струва, че пред нас са четири нарастващи нива на духовно величие: цар Давид е бил принуден да използва много усилия, за да победи, цар Аса губи по-малко сили, останалите още по-малко. В резултат на това цар Аса се удостоява с чудо в сравнение с Давид. А цар Хизкия, без да губи въобще сили е дарен с най-голямото чудо. Обаче нашият предишен анализ на тази тема ни показва обратната картина: цар Давид, който стои на най-висшето ниво на духовност, външно се държи така, като че ли успехът на военната кампания изцяло зависи от неговите собствени усилия. При това той настойчиво подчертава, че неговите действия не са истинската причина за постигнатата победа. Давид прилага физически усилия, за да опровергае вярата в своите лични заслуги. С всяка своя постъпка и даже жест той демонстрира с пределна убеденост: всичко, което се случва е от Б-г. По свидетелствата на Мидраша преди да предприеме, каквото и да е Давид призовава Твореца да направи всичко необходимо за успеха му и само тогава, когато се е убеждавал, че резултатите ще съответстват на Б-жествената воля, той извършвал конкретно действие. (В това се и състои ролята на Давид, предтечата на Машиах: нашият месиански цар, същността на който е отразена в личността на Давид, е бил длъжен да свидетелства за присъствието на Всевишния в този свят. За да може по-дълбоко да се разбере тази мисъл, уместно е да се запита: защо въобще ние е необходим Машиах? Та нали когато Б-г реши, че е дошло време за Неговото разкриване в този свят, Той може да го направи без помощта на човек. За какво ни е необходим цар–избавител? По-скоро точно обратното, трябва да се сложи край на царството на хората, за да може по-ярко да се разкрие истинското и висше Царство на Твореца. Но истината има и друга логика: царят–месия е призван да ни показва максимално високото ниво на човешките стремежи и достижения, висшата цел на нашето съществуване в неговите най-ярки прояви, готовността да поставим своето “Аз” в служба на Твореца. Машиах ще бъде най-развитата и велика личност, която можем да си представим, най-могъщия и силен цар измежду, някога управлявалите на Земята. Но независимо от своето съвършенство той ще покаже, че самия той е очистен от всички атрибути на независимото съществуване, че всичко в света – това е Б-г и че цялата власт принадлежи само на Него. "Ейн од милвадо" – няма нищо в света, освен Него. Такъв смисъл влагат мъдреците в концепцията за “малхут”, Царството, най-пълно представено от цар Давид и формулирано в думите: “Лейт леи мигармей клум“ – (Той няма нищо свое.) Да се върнем към нашия мидраш. Разглеждайки галерията от еврейски царе в тяхната историческа последователност ние откриваме постоянно снижаване на тяхното духовно ниво. Цар Аса чувства, че ако той извърши всички тези действия, които е предприел Давид, то пред него ще възникне сериозна опасност: той може непреднамерено да повярва, дори даже и за една минута, че човешките усилия имат независимо влияние. Поради това той е бил принуден да ограничи своите действия и да даде възможност на Твореца да прояви Себе Си по чудесен начин, ярко да продемонстрира истинската същност на реалността. Цар Иеошафат още по-остро е усещал този проблем: той знае, че даже ограничена военна операция може да се окаже важно средство за достигане на бъдеща победа и приема радикално решение: да не предприема никакви военни действия. Той се моли и пее хвалебствена песен за Твореца, за да покаже на света, Кой тук е истинския Господар. Цар Хизкия достига до още по-невероятна мисъл: даже хвалебствената песен, смятал той е твърде много, даже това скромно усилие може да бъде изтълкувано погрешно за ефективно средство, необходимо за постигане на желания резултат. Той си ляга, заспива и спи по времето на целия опасен период, когато мощната вражеска армия се готви за смъртоносна атака. С това самия Хизкия демонстрира с абсолютна убеденост, че човешките усилия са съвършено излишни в реалния живот. (В периода, когато е управлявал цар Хизкия всички усилия на еврейския народ са били съсредочени към изучаване на Тора - с материална и икономическа дейност, никой не се е занимавал. За духовния климат на тази епоха свидетелства и фактът. Хизкия закачил меча си над входа в бейт мидраш (дома за учене) и обнародвал указ: всеки, който се откаже да изучава интензивно Тора, ще бъде пронизан с този меч. Възниква естествения въпрос: защо така сурово се е наказвало отклонението от ученето? Къде е казано, че “битуль Тора”, пренебрежението към Тора се наказва със смърт?) В светлината на нашата дискусия отговорът е разбираем: поколението на цар Хизкия изцяло се е посветило на изучаването на Тора, евреите не са се занимавали с практически дела, не са прилагали физически усилия – “иштадлут”. Те просто са избягвали такива усилия. Съдейки по царския указ и меча, окачен на входа в бейт мидраша, самото им оцеляване изисквало отказа от физическата дейност. Да напуснеш бейт мидраша и да се заемеш със светски дела?! – Е равносилно на смърт! Накратко царският указ е бил напълно уместен: когато еврейския народ изцяло е посвещавал себе си на изучаване на Тора, нищо друго не му е трябвало. Освен това всеки опит да се манипулират естествените процеси би могло да подкопае кристално чистото убеждение, че всичко в този свят зависи от Б-жествената воля. Ако еврейският цар е бил длъжен да легне да спи, за да демонстрира истинската природа на нещата, то още повече всеки опит на евреина да излезе от бейт микдаш, за да се занимава с практическа дейност, неизбежно се е разглеждал като предателска и крайно опасна постъпка. Такъв евреин е представлявал реална угроза за безопасността на нацията и мечът закачен над входа на бейт мидраша (бил сурово предупреждение за неминуемо смъртното наказание, за нарушаване на царския указ) е бил напълно уместен: работата не се е свеждала до пренебрежението на Тора, а в това, че в следствие на това пренебрежение се е угрозявало благополучието на нацията. Четиримата царе са прилагали различни по вид и степени усилия: цар Давид – значителни усилия. Цар Аса – по-малко, цар Иеошафат – още по-малки и царя Хизкияу – въобще никакви усилия. Но независимо от това, какво са правили царете, реакцията на Всевишния е била винаги една: “Аз ще направя това”. Разгледаният мидраш ни учи, че при всички случаи Б-г се проявявал като истинска причина за събитието, ролята на човек се свежда само в това да реши, колко усилия са необходими във всеки отделен случай за максимално разкриване на тази истина. В Талмуда е разказана необичайна история, която може да се разбере само на основание на изучаваната от нас концепция. На един човек му умряла жената и на него не му стигали пари да наеме кърмачка за бебето си. Тогава се случило чудо: на този човек му израснали гърди и той успял да нахрани бебето. Най-любопитното обаче не е самата история, а различните мнения на мъдреците за този вдовец и станалото с него чудо. Едни се изказали одобрително: “Колко е велик този човек, заради когото се е случило това чудо”, другите казали: “Колко е низък този човек, заради когото е бил изменен естествения ред на Творението!” В какво се състои същността на този спор? Защо мненията на участниците са диаметрално различни? В светлината на изучаваната от нас тема, ще се опитаме да се ориентираме. Всичко зависи от това, как ние ще се отнесем, към случилото се чудо, от какво ниво го оценяваме - от второ или от трето. Ако е от позицията на трето ниво, където чудесата се считат за важно средство за доказателство, че природата е само маска, то подобно чудо ще свидетелства за величието на нашия вдовец: та нали, за да бъдеш удостоен с лично чудо трябва да бъдеш необикновен човек – “колко е велик този човек…!” Но от позицията на по-високото, второ ниво, което изисква да се демонстрира ефимерността на физическия свят без помощта на чудеса, без да се прибягва до свръхестествени явления, за да се опровергават представите за природата, като реален феномен, такова чудо е свидетелство за неуспех, провал. Ако човек се подаде на общата илюзия и вярва, че природата – това е независима реалност, ще се наложи да се променя естествения порядък на нещата, за да бъде избавен от заблуждението. Такъв човек има сравнително нисък статус, той не е способен самостоятелно да измени своята представа за природата и на него трябва да му се помогне. Накратко - “Колко е низък този човек…! Същността на талмудическия спор се състои в определяне на критерия, който е най-приемлив за оценка на този вдовец и станалото с него чудо. Трябва ли да се подхожда към него с високите мерки на второто ниво, на което човек е способен благодарение на своите духовни сили без странична помощ да разкрива тайните на висшия свят, ако той трябва да бъде оценяван от гледната точка на третото ниво, когато на човека му е необходим външен ориентир във вид на свръхестествено явление за проява на истинската същност на Творението? На такава висока духовност непостижима за нашето поколение, чудото се дава за заслуга в знак на признаване на величие или колкото и парадоксално да е, то означава неудача, неспособност самостоятелно да се усвои истината, която се налага да се постигне с явен и пряк способ – чрез Б-жественото откровение. Преди да завършим разглеждането на тези три висши нива на духовно величие и да преминем към тези нива, които са близки до нашето поколение, ще отбележим, че тук ние не сравняваме хора, а типове на поведение и способи на взаимодействие на човек с обкръжаващия го свят и неговите проблеми. Въпросът не е в това, стоял ли е цар Давид на по-високо или на по-ниско ниво на духовност от другите известни личности, а в това, каква “инстанция” – човек или ситуацията – определят правилния баланс между човешките усилия (иштадлут) и упованието на Всевишния (битахон), помагащ да се появи скритата под маската реалност. 4.Сега ние стигнахме до четвъртото ниво, което е достъпно за болшинството от нашите съвременници. На това ниво човек не притежава духовна енергия, способност да прави чудеса. Бихме казали, че чудесата тук са неуместни, те могат само да принизят духовния статус на тези, които ги наблюдават. Да разгледаме подробно това положение. Ние вече отбелязахме, че чудесата са призвани да помагат, да донесат полза на тези, за които са предназначени. Управлявайки нашия свят Б-г проявява Себе Си (такова проявление се нарича “ашгаха”) по два пътя: с помощта на чудеса или естествени явления. Неговият избор зависи от това, коя от двете “ашгахот” ще допринесе повече полза за хората, за които е предназначена. Когато Б-г проявява Себе Си открито, той прави това само заради свидетелите на Неговото откровение. За хората достигнали висши нива на духовност, чудесата се извършват, както ние вече видяхме, само защото те могат да получават от тях пряка полза и няма никакъв смисъл да се крият от тях чудесните явления. На второто ниво чудесата остават скрити, защото хората, които съответства на това ниво, ползват естествени средства за преодоляване на материалните завеси, чудесата биха ги лишили от възможността да извършат тази работа. Тези хора постигат Б-г именно поради това, че живеят извън сферата на чудесата. На третото ниво чудесата стават за това да се укрепи в човек вярата (“емуна”) посредством прекия контакт със свръхестествените явления. Тук всяка проява на Б-жествената воля и могъщество приближава човек до Твореца. По-естествен път за постижение на Б-г би бил опасен за него: неговата вяра в Б-жественото Провидение би могла да се разклати. Но за хората, стоящи на четвърто ниво, чудесата са просто губителни. Ще се опитаме да обясним причината. Как биха реагирали нашите съвременници на свръхестественото явление? Повечето от тях биха се опитали да намерят за него рационално обяснение. И вината затова ще легне върху нас самите. Та нали ако човек живее в пълна тъмнина на естественото възприемане на света не би видял Б-жественото Присъствие и на него може да му се прости. Но когато това Присъствие е очевидно, но той се отказва да Го види и признае, то това е непростимо. Ако цяло поколение е невъзприемчиво към духовното и всичко, благородно незабавно го превръща в грубо и примитивно, то тогава чудесата не само не са безполезни, но и вредни. Ето защо Б-г, ако се изразим образно, е принуден да се скрие Себе Си от нас: ние все едно няма да пожелаем да Го видим. С други думи ние самите Му пречим да се разкрие пред нас, ние решително отблъскваме Неговата ръка още преди Той да я е протегнал към нас. Да ние не заслужаваме чудеса и нас не могат да ни пробудят от духовния ни сън с чудеса. Свръхестествените явления няма да ни добавят вяра, а отсъствието им, още повече: ако човек се стреми да изгони чудото в тесните рамки на природата, той с това още повече няма да успее да извиси природата до нивото на чудото. Какво ни остава? Как Всевишният да си пробие път към нас? Как може Той да ни помогне да скъсаме материалната завеса към духовната реалност? Как да се размекнат огрубелите сърца на нашите съвременници запазили вярата си само в материалните закони и ценности? Има изход. Всевишният разкрива естествената цел на причинно-следствената връзка в нашите всекидневни дела и с това разрушава нашата вяра в тези връзки. Това става така: светият човек вярва, че причината неизбежно води след себе си следствието, например упорития труд носи добра заплата. Всеки път, когато тази аксиома се потвърждава на практика, той губи възприемчивостта си към идеите, че реалната и непосредствена причина за неговия успех не е неговия упорит труд, а волята на Твореца. Стремейки се да опровергае този възглед, Б-г дава възможност на човек да приложи всички необходими усилия, за да получи висока печалба. Човек се старае, целта му се струва близка, но в последния момент тя се изплъзва. Виждайки, че даже най-добре направения делови план, завършва понякога с необясним провал, ние започваме да разбираме, че в тази сфера на човешката дейност няма реални причинно–следствени връзки. Когато човек осъзнае, че неговите настойчиви усилия не дават резултат, той трябва да се спре и да попита себе си как да си обясни ставащото - защо той търпи неуспех. Възможно е Б-г да желае да го научи, че не трябва много да се позовава на своите сили и възможности. Идвайки до тази спасителна мисъл, той ще превърне неуспеха си в успех и ще му се отворят очите. Внимателният и възприемчив човек ще усвои това добре и ще го отчете в бъдеще. Правилната реакция на неочаквания и противоестествен неуспех трябва да бъде признание затова, че тука е скрита важната истина: Б-г е нарушил естествения порядък на нещата, за да покаже нашата зависимост от Него. Такова е едно от най-важните средства, които ни помагат да укрепим “емуна”, когато откриването на чудесата са неефективни, с други думи ако чудесата не могат да преобърнат естествения ред на нещата, то този порядък просто се руши. 5.На това ниво Творецът Сам поддържа външния механизъм на природните явления, показвайки на човек резултатите от неговите действия, а след това разрушава създадения ред, за да разкрие неговата празнота. Тези, за които е преназначен този най-важен урок, го учат, както се казва на собствен гръб и го усвояват в ежедневните дела, попивайки го в собствената плът. На тях не им е необходимо да прилагат усилия, за да разкрият Б-жественото вмешателство или да се нарушава естествения ход на събитията, никакви усилия въобще не са необходими. Единственото, което е необходимо е да се види тази реалност, която им показват. Но има и пето ниво. Какво да правим с тези, които упорито въпреки очевидността, не желаят да забележат ръката на Всевишния? Как се държи Б-г по отношение на тези хора, които обясняват чудесата с естествените причини, но и упорито настояват, че всичко, което излиза от рамките на причинно–следствените връзки, не е нищо повече от случайност? Какво да се прави с хората, които просто не желаят да виждат нищо? С такива инати нищо не трябва да се прави. Чудесата няма да помогнат, а и неочакваните провали – също, успехите още по-малко. Всяко свое достижение те изтъкват, като своя заслуга. В отношенията си с Б-г, както и другите отношения се изисква участието на две страни – ако едната страна не проявява никакъв интерес, то не е възможно да има и отношения.  Кланът Рокфелер В края на краищата, в света трябва да бъде представен и естествения порядък, иначе ние ще се лишим от свободата на избора. Хората, които отхвърлят участието на Б-г в земните дела, като правило представляват тази илюзия на естествения порядък. На практика става дума за явление от съвсем друг порядък, за универсалния принцип “мида канегед мида” – “мяра за мяра”. Ако човек предпочита да бъде част от естествения порядък на нещата, да живее в сферата на физическите и природни явления неговите желания се удовлетворяват – към него се използват само естествени мерки. Неговият живот се развива предсказуемо, по релси и се подчинява само на ограничените закони на физиката и биологията. Ситуацията във висша степен е ужасна: отказа да участва, в каквито и да било контакти с духовните сфери, обрича човек на чисто физическо съществуване, което от своя страна поддържа и укрепва физическата основа, която му помага да проявява свободната си воля с това, че съхранява желанието да преодолее тази илюзия. Упорито игнорирайки висшия глас, всеки упорит субект става примамка на изкривената лъжлива реалност. Такова ниво на бездуховност трябва решително да се избягва. Рав Акива Татц е и доктор по медицина. Израстнал е в град Йоханесбург, Южна Африка. Изнася лекции по въпросите на еврейската философия и медицинската етика в различни страни. Преподава няколко години в йерусалимската йешива “Ор Самеах”. Неговата първа книга “Анатомия на търсенето” ("Anatomy of Search") е документален сборник от лични, понякога драматични истории за млади хора, които са сменили светския си начин на живот със света на Тора. Втората книга на рав Татц “Маската на вселената” ("Worldmask"), е посветена на скритата духовна реалност и нейното взаимодействие с нашия материален свят излязла от печат през 1999 год. На руски език.
Copyright 2008 - kabbalah.bg - All Rights Reserved.  |
