Този материал е част от книгата "Маската на вселената" от рав Акива Татц, която може да прочетете тук

Кодеш Кодашим в дясно

Г о в о р я.  Шихина, Б-жествено Присъствие, се проявява в Храма, именно тук евреите черпят Б-жествено вдъхновение и тук се води прекия диалог между Твореца и Неговия народ. Гласът на Всевишния е бил чут в пространството между двете златни “кирувим” („херувими”, бел на бълг. ред. фигури на крилати ангели), които се намират в Светилището, “кодеш кодашим” (Светая Светих). Именно в светилището възниква най-тясната интимна връзка между Б-г и еврейския народ. Кирувим се сливали в обятията си, изразявайки с това нашите близки отношения с Б-г, които по своята същност много приличат на близостта между мъжа и жената.

Х р а н я  с е. Ние изучавахме функцията на храненето като средство, необходимо за поддържане връзката между тялото и душата, а тази аналогична функция “корбанот”, жертвоприношенията, обезпечават контакт на Б-жественото Присъствие с нашия свят. Жертвоприношенията са правени в Бейт аМикдаш, Храма.

Ц е л у в а н е. В Гимара е казано, че небето и земята се целуват: “Ейха деНашки ара веРакиа аАдади” – “мястото, където се целуват небето и земята”. В Тора няма празни и безсъдържателни метафори, ако Гимара прави такова поразително заявление, то това означава, че тя намеква за дълбочинната същност на тази връзка, с най-точни и изчерпателни изрази. Такава връзка се реализира само на едно място - в Храма.

        В момента на пределна близост с Твореца на планината Синай, когато евреите получават Тора, техните най-силни усещания са били Б-жествената целувка - в най-прякото значение на тази дума: "ишакени минешикот пиу" – “За да ме целуне Той със своите уста”. Тора и е била тази безсмъртна и безкрайна целувка. Мястото за тази вечност е Ирусалим и Бейт аМикдаш: “Ки ми Цион теце Тора удвар аШем миИрушалаим" – “Защото от Цион произлиза Тора, а словото на Б-г от Ирусалим”.

Първият Храм

Както говорихме по-рано, Йосеф символизира пълната лоялност в отношенията между мъжа и жената. В по-дълбок смисъл Йосеф се определя, като качеството “йесод” (“основа”), което е заложено в концепцията за “брит”, договора. Идеята за “брит” съдържа двойните елементи на напрегната връзка, а така също и изключителността на тази връзка. Всеки договор предполага взаимно задължение за лоялност, превъзхождащо по своята важност връзките с други страни, върху които не се разпространява този договор.

Правилната форма на взаимоотношенията между мъжа и жената е представена в образа на Йосеф, става дума за отношения, потенциални и фактически, вътрешни и външни, които свързват мъжа и жената. В тази връзка е заложена тайната на хармонията и красотата: защото цялата красота се базира на близкото съседство на противоположностите. Великата красота в света на изобразителното и звуковото изкуство представлява по себе си хармонично съчетание на различни елементи - разнообразни и противоположни и в същото време сливащи се в нещо такова, което превъзхожда индивидуалните им характеристики, без да предизвиква конфликт между тях.

Не е удивително, че от всички мъжки персонажи в Петокнижието само за Йосеф се казва, че е бил красив. Обикновено с такава характеристика се удостояват жените. Да той е бил красив, неговата външна красота е отразявала неговите вътрешни достойнства. Ирусалим също се нарича център на красотата, в Гимара се твърди, че девет от десетте мярки, за красотата дошли в света, са дадени на Ирусалим. На практика това означава, че на Ирусалим принадлежи цялата земна красота. Едната десета оставаща част символизира “маасера” (заповедта за дарение на десятък (10%) от личния доход, която трябва да изпълняват евреите живеещи по законите на Тора, бел. на бълг. ред.) и е великодушно пожертвана от Ирусалим за останалия цял свят. Йосеф олицетворява дълбоката и здрава връзка между мъжа и жената, Ирусалим е мястото, където се съединяват духовното и физическото начало, Б-жественото Присъствие и целия свят, Всевишния и Неговия народ. Този паралел може да бъде продължен. Ние вече говорихме за храната и връзката и с Храма, на нас ни е известно, че светът се насища чрез Храма и извършваните в него действия. Йосеф също е хранил света: “Йосеф…ху аМашбир” (Бирешит), Йосеф обезпечава храната за целия свят, разпределял я е мъдро и целесъобразно: там, където е трябвало е намалявал и ограничавал, а там където се е налагало – щедро е давал. Тук е скрита още една много важна мисъл. На практика всички събития от живота на Йосеф са отразени в историята на Цион. Както е казано в един коментар: “Всички беди  случили се с Йосеф, са се случили и с Цион…и доброто, което се е случило на Йосеф, е станало и със Цион”. За сега ще спрем - казаното е напълно достатъчно, за да продължим по-нататък посоката на мисълта.

 Ирусалим, Цион, Бейт аМикдаш. Тук се срещат световете, тук висшият духовен свят, прониква в нисшия физически свят. Именно тук е започнало Творението, формирането на самото пространство, разпространило се до мащабите на вселената, в тази точка е бил създаден и човек.

Оттук започва пространството, цялото физическо пространство е произлязло от тези места. Светът може да се изобрази във вид на няколко концентрични кръга. Във външния кръг е разположена на най-ниската степен на святост, колкото е по-близо до центъра – толкова е по-голяма светостта (“кидуша”). Всичко, което е извън Исраел, притежава само физически свойства: земята е земя, пространството е пространство. Там няма нищо възвишено, трансцедентално. Исраел е особено място, Тора се нарича Страната на Исраел “Ерец цви”, Страната на елена. Ако се махне кожата на елена, тя ще ни се стори много малка, неволно ще се удивим, как е възможно тази кожа да стигне, за да бъде покрито цялото животно. Така и земята на Исраел ни се струва много малка, но подобно на еленовата кожа, тя е готова да приеме и побере в себе си целия еврейски народ. На децата никога не им е тясно в бащиния им дом, колкото и малък да е той.

Вторият Храм

Вътре в Светия град има още по-високи нива на святост. В пределите на Храма пространството придобива такива свойства, които по никакъв начин, не могат да бъдат смятани за нормални. В празничните дни в Храмовия двор се струпва толкова много народ, че хората стоят плътно притиснати един до друг, но настъпва един момент, в който всички се спускат на колене и се просват в поклон на пода и по някакъв непостижим начин за всеки стига място. Както е казано в “Пиркей Авот”: “Стояли на тясно, а за поклон е имало достатъчно място”.

Храмовият двор се намира близо до центъра на святостта, центъра на Творението, близо до мястото където се сливат физическото и духовно начало. Поради това там се прекратява действието на обикновените закони за пространство и дистанция. Внимателният читател ще разбере, каква е тази свръхестествена аномалия, която е отваряла очите, само в тези минути, когато хората намиращи се в Храмовия двор подчиняват своята физическа същност на духовността: в този момент, когато те се кланяли, пространството се е разширявало, разкривайки им тайните на своя Висш Източник. Когато хората стоят демонстрирайки с това личната си независимост им става тясно, но когато те правят поклон, тях вече нищо не ги сковава, защото в това положение те доброволно отхвърлят своята независимост и гордост, признавайки висшия авторитет на Твореца. В такива моменти пространството и светът, като че ли изчезват, разтварят се.

В това място всичко, което е физическо, материалното се покланя на своя Източник. Тук има друга настройка, същността на която е в забравянето на своето “Аз”, в преклонение пред Източника на света. Тази особеност на мястото под Бейт аМикдаш, се е появила още при първото споменаване в Тора. Виждайки от далеч Храмовата планина, Авраам казал: “Аз и този мой отрок ще отидем там и ще се поклоним…” (Бирешит 22:5).

В Светая Светих, във вътрешните покои на Храма, където е положен Ковчегът на Завета (само по време на Първия Храм) и където се чува гласа на Всевишния, обикновените закони на пространството въобще не действат. Тук е центъра на мирозданието, в тази точка се ражда пространството и тук то се подчинява, не толкова на природните закони на нисшия, материален свят, колкото на установеното във Висшия свят. Удивителната способност на: “Арон кодеш”, Ковчега на Завета, се разпространява, вътре в Светая Светих, въпреки, че той превъзхожда по размери помещението, в което е поместен изцяло!

Размерите на Ковчега са посочени в Тора, там са споменати габаритите на Светая Светих. Ковчегът е забележимо по-голям, но е ставало така, че по-малки обекти са събирали в себе си по-големи. При това нито един от предметите не се е уголемявал или намалявал. Ако Ковчегът е можел да се свива или намалява той би станал непригоден за ползване – “празно обещание”, ако Светая Светих, вътрешното помещение се е раздвижило, то също би се смятало за “некашерно”. Накратко, никакви габаритни промени не са ставали, но малкият обект приемал в себе си по-големия.

Тук се случва това, което съществува извън всякакво място, тук се формулират законите на природата и тук в това трансцедентално място, което не е място защото тук тези закони престават да действат. Едно от имената на Б-г – “аМаком”, дословно “Мястото”. Целият свят е разположен вътре в Него. На оста около, която се върти мирозданието, Б-жественото Присъствие е особено осезаемо, тук Г-спод ни показва, че именно Той е вместилището на света.

Идеята за връзка между световете чрез Бейт аМикдаш може да се изрази и по друг начин. Мидрашът разказва: “Трима души имали имената, както на техните предшественици – Ицхак, Шломо и Йошияу”. (По нататък се уточнява, че някои включват в този списък и Ишмаел, защото името му е било дадено още преди раждането му. Но ние ще ограничим нашето изследване върху първите трима, внимателният читател ще успее да разгърне логическата верига от аргументации и ще разбере, защо Ишмаел също влиза в тази категория.)

И така пред нас са Ицхак, Шломо и Йошияу – те тримата са получили имената си преди раждането си. Във всеки от случаите Всевишният е давал указания на родителите, как да се наричат още неродените младенци. За Ицхак е казано: “И ти ще го наречеш с името Ицхак”, за Шломо: “И нека Шломо да е неговото име”, и за Йошияу: “Син ще се роди в дома на Давид и неговото име ще бъде Йошияу”. Какво общо има между тези трима велики мъже, за които разказва Тора? Какво значение има името на човек, когато е получено преди раждането му? Каква е връзката между тези две теми?

Първо, всичките трима ги обединява тяхната дълбока връзка с Храма. Освен това, всеки от тях е бил създател на един от фундаменталните аспекти на Бейт аМикдаш. Ицхак Авину за пръв път разкрива значението на Храма като място, където се служи на Б-г, където Му се принасят жертви. Приносът на Ицхак е бил най-индивидуален – той самия е бил “корбан” жертва. Бил е вързан за самия жертвеник, на същото това място, където след това е издигнат Храма. Ицхак полага основата на неговото функциониране и със своя личен опит е формирал концепцията за Храмовото служене и жертвоприношението. Като резултат от това духовната същност на Храма е била създадена много преди физическото построяване на зданието.

Шломо, цар Соломон, въвежда втория “ред” в Храма: той го създава физически, материално и му придава святост. И той подготвя следващия етап: по време на строителството на  Храма, Шломо се разпорежда да изкопаят пещера, която да е съединена с таен вход със Светата Светих. Предвиждайки епохата на разрушенията, Шломо предварително подготвил място, където да може да се скрие Ковчега на Завета и така да бъде спасен от похищение.

Така и се случва. Когато Храмът е бил разрушен, Ковчегът не е бил открит в него. Той не е бил сред трофеите изнесени от враговете в изгнание, защото той предварително е бил скрит в подземното убежище, построено от Шломо. Човекът, който скрива “Арон кодеш” е бил цар Йошияу. Пророчицата Хулда му казва, че храма скоро ще бъде разрушен, но той самия няма да види разрушаването му – защото то ще се случи след неговата смърт. Тогава Йошияу решава да предотврати тази катастрофа и премества Ковчега в тайното убежище. Като награда за неговата велика праведност, Б-г избавя Йошияу от участта да бъде свидетел на гибелта на Храма.

Скинията - походния храм от времето на Моше

Но в този процес има още един етап, за строителството не са достатъчни само същността и външната форма. За да се направи “строителният обект”, когато формата е превърната в руини е било необходимо да се скрие неговото сърце. Ако ковчегът на Завета е скрит под горящия и загиващ Храм, той всъщност съвсем не е разрушен, а само преминава в състояние на скриване. Частта от реалния свят е нужен, важен компонент за вечността. Бейт аМикдаш е съществувал, той е живял в своята духовна същност, заключен в материална обвивка, но на него му е било отредено да преживее разрушението. Защото разрушението на Храма е било само външно, за да бъде съхранена жива неговата същност, даже когато във физическа форма е лежал в развалините е трябвало, да се скрие неговото сърце. Ако Ковчегът на Завета е скрит под горящия и разрушаващ се Храм, това още не е разрушение, а само изход в състояние на скритие.

Подобно на Ицхак, поставил основите за по-нататъшната дейност на Шломо, самия Шломо приготвя всичко необходимо за Йошияу, за да може той да завърши започнатото. Но за разлика от Шломо, който е изграждал зданието на Храма, пред очите на целия свят, Йошияу е действал по метода на скриването. В по-дълбок смисъл това скриване също е означавало строителство. Ицхак донася в света сърцето, Шломо дава на това сърце тяло, а Йошияу засекретява сърцето, скрива го за да може то да продължава да бие и живее в тайното убежище, очаквайки своето окончателно разкриване за вечни времена. Ицхак построява душата, Шломо тялото, а Йошияу създава условията, за да може сърцето и тялото да не бъдат разделени завинаги.

Но какво отношение има всичко това към техните имена? Името отразява същността. В Тора всяко име описва реалността в най-точния и смисъл. То става неосезаем израз на това, което то се нарича. Името на човек е пределно синтезиран израз на неговата същност, в името е заключена тайната на живота и съдбата на този човек. Името е ядро, в известен смисъл то е неговата душа, “нешама”.

Когато името, е получено преди раждането, е вложен особен смисъл. Когато човек се ражда и след това получава името, както е общоприетата практика, тогава неговата същност се проявява след идването му в този свят. С други думи човек се появява на белия свят и на него трябва да му се подбере подходящо име. В началото е човекът и след това формулата на същността, предназначена за този човек. Но когато името му се даде преди раждането, когато Б-г нарича името на човек преди го доведат в този свят, това означава, че Той вече е определил същността, качествата и предназначението на този индивид, преди той да е успял, да се е роди. Оттук следва, че физическата същност и материалния живот на такъв човек в този свят трябва да са напълно хармонични с неговата вътрешна същност, ако разбира се той изпълнява добре възложената му задача. С други думи неговото духовно ниво е определено и разкрито още преди човек да се роди и да започне да действа.

Ако човек първо получава име, а след това се ражда, това означава, че той напълно би трябвало да съответства на своята духовна същност. Такива хора са длъжни изцяло да се стремят към точно изпълнение на доживотния си дълг. На тях се пада задачата, да създадат това, което най-точно отразява духовният им източник. Тяхната същност е ясна и те са длъжни да я разкрият такава, каквато първоначално е била замислена. Затова тяхната задача е да разкрият цялата вътрешна същност и напълно да я отразят във физическия свят.

Изглед към бъдещия Трети Храм

В по-дълбок смисъл ние говорим, че Б-г и Неговото Име съответстват едно на друго: “Шимха нае леха, веАта нае леШимха”, (Твоето Име Ти подхожда и Ти подхождаш на Твоето име). Същото това се случва и в Източника и по принцип така трябва да се случва винаги и навсякъде – всяко име трябва да бъде подходящо.

Ицхак, Шломо и Йошияу блестящо изпълняват своята Б-жествена задача, те са били удостоени, да разкрият и утвърдят мястото за Б-гослужене в нашия свят. Ицхак бил безупречен слуга на Всевишния - "ола тмима", чиста жертва за всеизгаряне. Шломо, чието име означава “цял”, “завършенен” е управлявал Исраел четиридесет години, при него Исраелския народ достига почти абсолютна близост с Б-г. И накрая, за Йошияу във Втора Книга на Царствата (Шмуел II) е казано: “До него нямаше цар подобен на него, който да се обърне към Б-г с цялото си сърце и душа и с цялата си сила да следва цялата Тора на Моше и след него нямаше подобен на него”.

Коментара (0)

Напиши коментар

Име

Заглавие

Коментар

Моля въведете показаните символи

Добави коментар