Този материал е част от книгата "Маската на вселената" от рав Акива Татц, която може да прочетете тук

Идеята за “брит”, съюза с Б-г, е двустранно отразена в човек: това са “брит аМаор”, обрязване, и “брит аЛашон”, съюза на езика. Двата “бритот” са съзидателни, в двата е заключена енергията на свързване с Твореца и двата трябва да се ползват внимателно и правилно. Ние вече разбрахме значението на първия от тях, сега да разгледаме втория “брит” – сферата на словото (речта).

Функцията на речта е аналогична на размножителната функция: в ниския свят тялото създава потомството, физическо същество в образа на дете. Във висшия свят главата дава друга “продукция” – словото, речта. Ако децата това са външната проява на жизнената дейност на родителските тела, то думите са външен израз на мисловната дейност на говорещия.

Думите са подобни на семената. Ако се използват правилно те разкриват дълбочинният източник в съзнанието на този, който ги произнася. Тяхната енергия е достатъчно голяма, за да се установи здрава връзка между говорещия и слушащия. Ние създаваме деца, използвайки своето тяло, със силата на речевия контакт ние създаваме талмидим – ученици, духовни потомци. В Тора е казано: “АНефеш ашер асу беХаран", (Душите, които те “направили” в Харан). Тук не става дума за децата родени от Авраам и Сара, както може да ни се стори на пръв поглед, а за хората, които те са учили и чийто мироглед са формирали.

Речта това е света на връзката. Казано просто, речта съединява говорещият със слушателя. Между тях може да възникне и се създаде тесен контакт, тъй като речта представлява по себе си много мощно средство за сближаване. В Тора думата “говоря”, понякога се използва в евфемистичното и значение за физическа близост (“Те видели, как тя говорела с някой си…”). Това не е случайно езиково взаимстване, тук е скрит важен паралел.

В по-дълбок смисъл речта представлява по себе си връзка между висшите и нисшите светове. Речта това е механизъм с помощта, на който може да се пренесе в материалния свят една абстрактна идея, която съществува само във висшите категории на мислене: когато говоря аз преобразувам идеи във физическата форма на звуци, които са достатъчно осезаеми, за да бъдат чути посредством физическия орган на слуха. При което моите думи веднага се преобразуват в абстрактна форма на идеи в мозъка на слушателя. Използвайки физическата форма на речта за предаване на нефизически идеи ние съединяваме абстрактното с материалното.

Идеята за тази свързваща сила, заложена в нашата реч, се проявява във физическата структура на човешкото тяло. Не е случайно, че гласът се формира в областта на шията. Гласът е основата на речта, това е силата, която обединява в едно световете, шията е част от тялото, която съединява главата с туловището, висшата и нисшата сфери. Като цяло тялото на човек е отражение на неговата духовна същност.

Тази аналогия може да се продължи. Ако се вгледаме по-отблизо ние ще забележим, че гласът се изработва в гръкляна, който е разположен в предната част на шията. Традицията твърди, че предната част, на която и да е структура носи в себе си позитивна функция, а задната е нейния нисш неразвит аспект. “Фасадата” на тялото въплъщава в себе си, като цяло позитивното начало: както е известно, лицето е разположено отпред, а не отзад. Отношенията се създават, когато хората са обърнати с лице един към друг и много са затруднени, когато са обърнати с гръб. Гърбът е безличен, сляп и чрез него ниската част на организма извежда неприятните на вид и миризма продукти от своята дейност. Всичко това са специфични и структурни особености на човешкото тяло.

Сега да отбележим, че в предната част на шията е разположен органът, който изработва гласа, задната част на шията е „няма”. По-дълбоката традиция ни учи, че предната част на шията, гръкляна се идентифицира с Моше Рабейну: защото Моше е гласа на Тора и Б-г разговаря с нас, чрез неговото гърло. Както е казано: “Б-жественото Присъствие говори от гърлото на Моше”. Тези източници твърдят, че най-лютия враг на Моше Рабейну, фараона се асоциира със задната част на шията: неговата цел е противоположна на това, което се опитва да постигне Моше. Целта на фараона е да не се пуска в този свят гласа на Твореца, да заглуши призивите за духовност. Задачата на Моше Рабейну е да установи висша, съвършена връзка между духовния и физически светове, а фараона се стреми да раздели тези светове. Нищо не можеш да кажеш, освен, че те са люти врагове. Ако прочетеш обратно ивритската дума "паро" (пей, реш, айн, хей), фараон, то се получава думата “аОреф”, което в превод означава задната част на шията, тила.

Висшата форма на речта е пророчеството. Когато пророкът говори, между висшия и нисшия светове се създава пряка връзка. Човешката реч отразява мислите и намеренията на говорещия, пророчеството разкрива мислите и намеренията на Всевишния.

В Б-жествената реч е заложен висшият потенциал на съзидание. На иврит „реч” се нарича “нив сфатаим” – “плод на устата”. Пророкът казва, че думата на Б-г винаги дава плодове: “Подобно на дъжда… който се лее от небето и не се връща обратно, докато не застави земята да разцъфти, и даде нов живот, и да поникне реколта, и да дари семена на сеяча…такова ще бъде и Моето слово…”

Речта разкрива тайното и го прави явно. На практика тази задача се изпълнява при всеки вид човешка дейност, всяко осмислено действие открива на света, какво е имало в намерението, на този който извършва даденото действие. Ивритският корен на “давар”, в значението на думата “реч”, ако го разбираме буквално, указва за привеждане на всяко намерение в действие. Той изразява “анага”, контрол или активно управление, както е при словосъчетанието “давар ехад леДор” – “един е лидерът на поколението”, или "ядбер амим тахтену", (Той ще постави народа под свое управление). Действието на човек отразява неговия разум, структурата и процесите в този свят отразява Б-жествения Разум. Цялата човешка дейност по своята същност е форма на речта, а целият свят е форма на Б-жествената реч.

Тази идея ни помага по-добре да осъзнаем порочната същност на лъжата. Ако правилната функция на речта се заключва в разкриване на скритите светове, то лъжата, “шекер”, се стреми да използва същия този инструмент за разкриване, за да скрива - в това се състои и нейното зло. Истината е пълното и изчерпателно разкриване на скритото, лъжата повърхностно описва ставащото и по такъв начин се стреми да подмени дълбочината на истината. Външната проява лишена от основа във вътрешната реалност, довежда до вероломна лъжа. Аморалността на лъжата е сродна с аморалното поведението на тялото: и в двата случая физическото и външното се използват за откъсване от духовното, вътрешно съдържание.

Сега ни е по-лесно да разберем, защо Тора така сурово осъжда греха на речта. Речта, както ние вече отбелязахме, това е главния инструмент на Творението за разкритие на висшите светове. Способността да говори е отличителен признак на човек. Злоупотребата с речта, която е уникален дар от Твореца, води до изключително пагубни резултати. Не случайно, първият в историята грях е бил извършен чрез речта: негов източник стават дяволските думи на Змея, отправени към доверчивата Хава (Ева). В тази аморална и коварна съблазън е заключена цялата опасност, която съдържа в себе си неправилното използване на речта.

Една от формите за злоупотреба с речта, заслужаваща специален разбор е празнословието. Празното говорене създава особен проблем, даже ако казаните думи сами по себе си не са лъжливи и по същността си не са греховни. На практика пред нас е един от аспектите на един по-общ проблем за напразното изразходване на човешки ресурси: всяко време и усилие безрезултатно загубени от човек, това по същество е загуба на частица от самия живот и към това трябва да се отнасяме достатъчно сериозно. Особено проблематично е празнословието – “дварим бтелим”.

Лъжата рисува превратна картина за това, което е скрито вътре, тя изкривява вътрешната същност на нещата. “Дварим бтелим”, това са ненужни и безсмислени думи, които създават образ, който е лишен от каквато и да е вътрешна същност и това е само малкото зло. Думите съществуват за това, за да разкриват значимостта, да обличат в конкретна плът дълбоката реалност. Безсмислицата подрива самото съществуване на дълбочините пластове на истината.

Вилнюският Гаон казва, че празнодумството води до особено тежки страдания в Света на Бъдещето. Там за грешника е приготвена съдба наречена “каф аКела”- “чашата на прашката”. Тогава душата се подлага на такова наказание за своята жизнена страст към празнословието, че чувства, че като че ли я преместват от място на място: току достигне дадена точка и като че е ли я запращат на другата страна и така до безкрай. Агр"а е казвал, че за всяка безсмислена фраза, човек трябва да бъде да прехвърлян от единия край на вселената до другия. На грешника му се струва, че той непрекъснато се движи към целта, но не може да я достигне. Такъв е резултатът от живота, когато средствата за духовно израстване не са използвани по предназначение и човек се мята след светлината губейки напразно своята съзидателна енергия. При такъв живот човек постоянно говори, но нищо не съобщава, в Света на Бъдещето, света на истинската реалност аналог на такъв живот става усещането за непрекъснато и безцелно движение, когато се стремиш към постоянно изплъзваща се, непостижима цел. Да се говори и твори това означава, да се живее по образа на Всевишния, да се говори без нищо да се твори, означава да се отхвърля този образ.

Нашият свят е пълен с празнословие. Средствата за масова информация без прекъсване изригват речеви потоци пренебрегвайки всякакви рамки. Обществото е омърсено с дърдорене и колкото повече думи то създава, толкова по-малко съдържание има в тях. Ние достатъчно разговаряме, но създаваме много малко истински човешки контакти.

В греха на празнодумството е скрита непостижима тайна: то доставя огромно удоволствие. Защо обичаме с часове да си бъбрим разни глупости? Такова е едно от свойствата на човешкото общуване: на нас много ни харесва, дълго да си говорим с познати или в компания, даже когато не става дума за нещо важно. Много от хората се срещат просто само, за да си побъбрят. Ако след това се направи анализ на такъв разговор ще открием, че в него са се обсъждали всякакви различни и несвързани един с друг предмети. Целия разговор е бил построен на асоциации: от една тема се е преминавало на друга, някакъв случайно споменат детайл премества беседата в съвсем друго русло; след известно време разговора отново променя посоката си и т.н. Много често се случва ние след това да не можем да възстановим хода на дискусията и даже да си спомним, за какво изобщо е ставало дума. Въпреки всичко такова прекарване на времето носи на беседващите голяма радост.

За съжаление значителната част от речевото общуване,  възможно е по-голямата част, се отнася именно към тази категория на празни и безцелни бърборения. Вслушайте се за какво си говорят приятелите и колегите, когато обядват, приближете се до група от хора, които си говорят на улицата и вие ще бъдете поразени от несвързаността  и ирелевантността на техните разговори. Но за това пък с какво удоволствие! Знаейки, че в психическата структура на човек няма нищо случайно, вие с право ще попитате: от къде идва в нас това странно привличане към празните брътвежи?

За да разберем даденото явление, нека се обърнем към темата за мотивацията. В Гимара е казано, че “аншей кнесет аГдола”, мъжете от Голямото Събрание (Санедрина), анулирали стремежа на хората към идолопоклонничеството. Те преценили, че духовната устойчивост на поколенията толкова е отслабнала, че тежестта на изпитанията на идолопоклонничеството превишава наградата, която се дава за преодоляването на тази съблазън. Създава се опасно положение и мъдреците решили напълно да ликвидират влечението към идолопоклонството, в резултат на това то било успешно прогонено от човешката душа. От този момент хората повече не изпитвали естествено заложеното в тяхната природа влечение към идолите.

Но заедно с подбудата към идолопоклонството, човечеството се е лишило и от пророческата си дарба. Това било последното поколение, което е било надарено с такива способности. Трите последни пророци Хагай, Захария и Малахи сами влизали в историческото събрание на мъдреците и пророците. В какво се състои връзката между идолопоклонството и пророчеството? Защо те заедно са съществували и заедно са изчезнали?

Отговорът е следния. Тези две явления се отнасят към трансцеденталната сфера. Човешкият разум и “нешама”, душата се стремят да преодолеят границата на нашия пределен, физически свят, което по принцип е възможно. Пророчеството обаче е възможно само на достатъчно високо ниво на духовна подготовка и чистота. В момент на пророческо озарение “нешама” се вмъква в другата сфера, която се намира зад пределите на човешките възприятия, приближава се до Твореца. Сега ние не сме в състояние да разберем това, несравнимо с нищо, всепоглъщащо преживяване.

Но в задпределната зона води и още един, лъжлив канал. Това е стремежът към идолопоклонството. Стремежът на човек да отхвърли своето “Аз”, за да се слее с по-високата реалност, може да бъде насочен в русло, което да го заведе до порочното служене на идоли. Идолопоклонството ни дава възможност да излезем извън рамките на личното възприятие, то създава в човек чувство (разбира се лъжливо, извратено) за духовно издигане. На практика в основата на тази нечиста страст лежи поклонението пред самия себе си, скрито под маската на служене на някакъв висш обект или явление.

Пророчеството е път, който води зад хоризонта на нормалното физическо възприятие. Идолопоклонството също е път към висшите сфери, но лъжлив, задънен, който води до неправилно използване на човешките способности, за установяване на контакт с извънземната сфера. Ето защо тези две явления заемат едно и също място в човешкото съзнание и мотивация – тази височина на разума, точката, в която съзнанието преминава в суперсъзнание, една и съща награда стимулира пророчеството и ни примамва в идолопоклонството.

Поради това те съществуват заедно и заедно си отиват. Ако премахнете този мощен импулс, стремежът към съединение с Б-жественото начало в пророчеството, то ще изчезне и съблазънта за поклонение на фалшивата версия на святостта. Цялата работа се свежда до това, че те представляват по себе си една и съща способност на разума. В човешката природа няма нищо, което да е изконно добро или лошо, има само енергиен потенциал с различна мощност. Изборът между доброто и лошото изцяло зависи от използването на този потенциал. Енергията е насочена нагоре, зад пределите на физическия свят, може да бъде движеща сила, както за пророчеството, така и за идолопоклонството. Изчезва пророческият дар - изчезва и непреодолимото влечение към идолите. В действителност човешкият разум просто се лишава от особен “орган”, който го е правил способен да преодолява себе си и заедно с този “орган” изчезват и всичките му функции. Когато на някой му премахнат даден орган, изчезват и всичките му съответни функционални възможности. Например, при премахнат черен дроб, не трябва да се очаква, че организма ще съхрани някои от функциите му. Точно така, когато мъжете от Голямото Събрание са ликвидирали стремежа към идолопоклонството в човешкото сърце, те едновременно с това са ни лишили от способността да постигаме пророческо озарение. Казано с други думи били са премахнати не самите явления идолопоклонство и пророчество, а мисловно-духовната способност за тяхното проявление. В момента, когато тя е била “хирургически отделена” са изчезнали и самите тези функции.

Сега възниква интересният въпрос: ако част от разума е отслабнала или отделена по такъв начин, то какво остава вместо нея? Отговорът е нищо. Тук трябва да отчетем, че ние обсъждаме висшата способност, изходната точка на разума, източника на разума, източника на съзнанието. Тази точка представлява по себе си висшето подбуждане, което можем да си въобразим, като стремеж за достигане на възторжено-блажено сливане с Твореца. Когато в тази точка възниква вакуум, остава само стремежа… към нищо ясно. Стремежът да излезеш извън рамките и да се движиш по-нататък се превръща в стремеж да бъдеш там, където си и нищо повече. Пространството остава, духовната сфера и подбудата също остават, но това вече не е това подбуждане – вместо това да сме готови да направим скок зад пределите на обичайното, човек изпитва безкрайно желание да се движи… на никъде, без никакъв стремеж. Радостта от преодоляването на естествените граници се превръща в радост да се стои на едно място, което представлява и крайната цел. Оттук нататък, безсмислените, несериозни разговори, използването на най-добрите съзидателни способности са просто самоцел.

Когато е била възможна реалната трансцеденталност, заключена в пророчеството, мислещият човек не е получавал удоволствие от празните думи, от разговорите, действията и движенията, които не са му обезпечавали реални достижения, такова безцелно съществуване безкрайно го е огорчавало. Но сега, когато зоната на пустотата е изместила зоната на прехода във висшето състояние, на нас просто ни харесва да използваме нашите инструменти на прогреса, за да тъпчем на място.

Тук е важна още една мисъл. За да може по-добре да осъзнаем разглежданите понятия ,ще се върнем към нашата дискусия за интимната близост и присъщото и качество за “достигане на целта”. Ние разгледахме общата идея на тази дейност, включвайки играта, в основата на която лежи усещането “патур” за пълното освобождаване от задълженията и растеж. Тази дейност доставя удоволствие именно с това, че тя предоставя на човек “тайм-аут” от ежедневните грижи, от работата, свързана с действие и съзидание. В света на Заповедите тази идея се олицетворява с шабата: в седмия ден ние не строим света, ние се въздържаме от всякаква дейност, свързана с устройване на физическия свят. Шабатът това е състояние на битието, а не правене и достигане. Именно шабатът ни дава ключа за вратата на Света на Бъдещето, към висшето битие и висшето достижение.

Такова удоволствие доставят разговорите заради самия разговор, общуването с обкръжаващите заради самото общуване. В основата на разума присъства способността за вход в духовната среда, която сега се превръща в “самоцел”. И така се открива пътя за наслаждение в Света на Бъдещето, към това рядко състояние, когато възниква усещането, че по-нататък няма на къде да отидеш и няма към какво да се стремиш. Изпитвайки желание да пребиваваш в това състояние безкрайно дълго, завинаги да спреш този момент на наслаждение, свободен от всякакви задължения, вечно да чувстваш тази свобода, ние откликваме на висшето състояние на човешката душа, ние чуваме ехото от Света на Бъдещето.

Коментара (0)

Напиши коментар

Име

Заглавие

Коментар

Моля въведете показаните символи

Добави коментар