Молитвата на кабалиста

фрагменти от живота на

рав Барух Шалом Ашлаг (РАБАШ)

рабанит Фейга Ашлаг

Това е малка книга в памет на Големия Учител Барух Шалом Ашлаг (РАБАШ). Достигнал духовни нива, които му позволяват да получи тайните на Кабала от Учителя си рав Йеуда Ашлаг, който е създал коментарите към книгата “Зоар”, РАБАШ става свързващото звено между великите мъдреци и хората от днешния ден. В неговите трудове е разкрит подхода при индивидуалния път за развитие на всяка душа вътре в груповото, общественото,  и световното духовно единство.

Съдържание

Последните степени на стълбата

Ученик на кабалиста Баал Сулам 

РАБАШ – духовен ръководител,

последовател на Баал Сулам 

РАБАШ и новото поколение

В дома на РАБАШ

В бней-кнесет на РАБАШ

Празниците в дома на РАБАШ 

Човекът и молитвата 

(1990 – 1991 год.)

Вместо заключение 

Последните степени на Стълбата

Душата на човека е длъжна да знае природата на духовните светове, за да може да живее в тях. Докато душата не постигне сливане с Източника си тя страда объркана във времето и пространството. Това е изразено много добре в стиховете на Цар Давид, които олицетворяват всички желания на човека:

До кога ще съм забравил за Твоята Вечност?

Още колко дълго ще се криеш от мен?

Колко съвети още да търся, как да си спася душата?

В сърцето ми има тъга…

Дълго ли ще съм в робството на своята природа?

Погледни, отговори, милостиви управителю,

Оживи ме с Твоята мъдрост

Не ми давай да остана в съня на небитието.

Преди повече от четиристотин години, по времето на кабалиста от Цфат Ари, а след това и кабалиста Баал Шем Тов, назрява необходимостта от разкриване на мъдростта за Истината - Кабала, предмет, на която е изследването на взаимовръзките между сътвореното и Твореца или на душата с нейния Корен.

Според твърденията на мъдреците, основната причина за всички страдания се крие в недостатъчното познаване на целта и законите на Висшето управление и като следствие от това неумението да сме им адекватни. Необходимо е да се разбере главното, да се почувства, че Единната Сила води всеки и всички към Целта и че всичко в света се управлява от нея. Това е възможно само с помощта усвояването на мъдростта на Кабала.

Кабалистите, са хора достигнали до разкритието на Единството на Творението, те са предавали получените от тях знания от поколение на поколение устно и писмено. През всичките времена тези хора са били единици и в техните ръце им са се намирали ключовете за разбиране тайните на Кабала.

Вътрешното съдържание на Тора, Кабала, е била скрита много векове поради опасението от неправилно тълкуване на книгите на мъдреците. Заедно с това буквалното, материализирано разбиране на Тора е допринесло до голяма загуба за целия народ на Израел и почти е довело до забравянето на вярата. В книгата “Зоар” нееднократно се споменава: “Жалко за този, който вижда в Тора само обикновени разкази… в тях е скрито дълбоко вътрешно съдържание… те са само обвивка за светлината, подобно на стомна, в който се съхранява вино”.

Било е предсказано от мъдреците, че в края на двадесети век ще започне времето, за когато ще могат да се открият всички източници на мъдростта, книгите по Кабала, които ще бъдат изучавани само от тези, за които тези знания са необходими, както им е необходим въздуха. За много хора тя ще стане достъпна, за да получат знания, които са им необходими за поправяне на собствената им природа.

Работата по завършване на поправянето ни се падна на нашето поколение не защото нашето поколение е по-достойно, а защото по-нататъшното падение повече е невъзможно.

Дошло е времето, когато познаването на законите на духовната природа е необходимо, за да се спаси личността, обществото и света като цяло и по воля отгоре, в началото на двайсети век се разкрива великия кабалист – Рав Йеуда Ашлаг (Баал Сулам). На него му е дадено да сведе до света вътрешното съдържание на светите книги на мъдреците на Кабала.

Баал Сулам, използва в своите коментари всички езици за предаване на духовното знание, дава обяснение на всяка дума от книгите по Кабала в истинския им смисъл, обозначаващ духовен процес или чувство.

Ученик и приемник на Баал Сулам е неговия първороден син Барух Шалом Ашлаг (РАБАШ), който съумява да предаде полученото от своя Учител, в такава форма, която да е подходяща за нашите души, които са най-отдалечени от усещането на Твореца, но са вече устремени към създаване на връзка с Него.

Чудо е фактът на едновременното проявяване в нашето поколение изведнъж и на двама праведника – проводници на светлината: Баал Сулам е направил всичко, за да могат книгите на мъдреците да станат разбираеми в техния истински духовен аспект, а РАБАШ показва, как могат да се въплътят в живота съветите на мъдреците. Но нима преди тях не е имало мъдреци? Разбира се, че е имало, има и ще има. Но тези кабалисти, завършват предаването на информацията от титаните на духа, съумявайки да я разкрият във вид подходящ за новото поколение души. До този момент е имало само един случай когато кабалиста раби Шимон бар Йохай, успява да предаде на своя син раби Елиезар, мъдростта получена от раби Акива. Но само рав Аба е получил правото да запише книгата “Зоар”, т.к. съумял да разкрие една част, а да скрие двете, с което да създаде духовната потребност и да остави място за работа върху постигането и.

Баал Сулам работи, за да направи езика на Кабала разбираем за всеки човек, който търси връзката с Твореца. Той, създава “тълковен речник” на Кабала, разяснявайки почти целия текст на книгата “Зоар”, изхождайки от познаването на духовните корени и техните клони в нашия свят (основният език за Кабала е “езика на клоните”, когато с думите взети от физическия свят, се обозначават духовни сили и техните съчетания).

Разбираемо е, че не само познаването на езика на Кабала определят нивото на постигащия, а и неговата степен на уподобяване с Твореца, която той придобива с помощта на правилното разбиране на книгите на мъдреците.

През 1948 год. е завършен коментара - стълбата – към книгата “Зоар”, който разкрива вратата на мъдростта за много хора. По воля отгоре материалния клон се съединява с неговия духовен корен: появява се възможност за “издигане” в страната на Израел, тъй като е била готова “стълбата” за издигане на всяка душа в духовната страна (Ерец Израел – желания свободни от себелюбие).

Материалната свобода трябва да предшества духовната свобода. Материалното усвояване на страната е трябвало да се съпровожда с духовно израстване, което би позволило без излишни жертви да се създаде образеца на съвършеното общество. Тогава думите на Баал Сулам не са разбрани.

РАБАШ е осъществил завета на Баал Сулам, извършвайки допълнителна работа за разкриване на мъдростта на Кабала. Той дава също и пояснения и коментар на “Сулам”, че те да станат разбираеми и за начинаещи по пътя на Истината. Дал е описание на стадиите и тайните на вътрешната работа на човека–кабалист, подемите и спадовете по пътя на приближаването ни към Твореца. РАБАШ е усетил нуждите на поколението, направил е своето вътрешно поправяне и е привлякъл светлината на Вярата в света. Такъв вид духовна работа се нарича молитва (тфила) и тя способства за усилване на духовната потребност от масах и разкриване на Висшето управление като благо.

Днес трудовете на РАБАШ ни позволяват да съхраним активната връзка с великия мъдрец и да се възползваме от неговите съвети. Духовната степен на човека достигнал Целта на Творението се нарича Адам (подобен на Твореца). Казано е в книгата “Зоар”: “Адам – е малък свят и всички светове са в него”.  Това ниво се постига, като се опираме на знанията и опита на тези, който са преминали пътя на духовния подем – мъдреците на Кабала.

Истинският кабалист, бъдейки мъдрец и праведник, оправдаващ замисъла на Твореца може с нищо да не  се отличава външно в обикновения живот и даже понякога той полага усилие, за да скрие своето истинско ниво. Неговата вътрешна духовна работа се състои в непрекъснатото обновяване на вярата, търсенето на контакти с Твореца на все по-високи нива.

Благодарение на РАБАШ на нас ни е предоставена възможността със собствените си очи да видим процеса на съединяване на висшата с нисшата степен. Описанието на това, как праведника се спуска до нивото на “нисшите” души, способства за тяхното издигане намираме в притчата  за раби Нахман от Бреслав.

Царския син не желаел да се обременява с никакви условия, а желае да бъде “волна” птица. Той подобно на пуяк, не искал да се храни на царската маса и се хранел под масата с отпадъците – изразявайки по този начин своята свободна воля. Царя страдал от това, макар че подготвял за сина си всевъзможни подобаващи за него ястия. Той поканил лекар-мъдрец, който отишъл под масата при синът на царя и се сприятелил с него. И така стъпка по стъпка започнало поправянето. Лечителя казал: “Добре нека ти да си пуяк, но не може ли пуяка да се храни на масата.” И т.н., докато синът на царя не почувствал вкус към живота в образа на човек. С езика на метафорите кабалиста дава описание на процесите ставащи в душата на човека: ако синът на Твореца, човека се вслушва в гласа на душата на мъдреца в себе си, ще може да се издигне на ограничеността на желанията на своята природа.

Възложено е на човека да поправи своята душа – да създаде целенасочено желание, насочено към свързване с Висшия. От чувството за себе си, като единствен и самотен, да достигне до общността с другите души и усещането на Единния. Разбираемо е, че подобна работа протича по-бързо в съобщество от хора със сходна мотивация. РАБАШ залага основите на общуването в група от другари по дух.

Днес това е особено актуално, тъй като завършва времето за избор – да се придвижваш към Целта осъзнато или с помощта на натиск и удари. Днес за човека остана най-последния избор: между лъжата и истината вътре в своето АЗ да избере Пътя на Истината, водещ го към Източника на Живота.

От живота на РАБАШ

 Ученикът на кабалиста

РАБАШ се ражда в Полша през 1906 година. Още докато е бил дете Баал Сулам му е позволявал да общува с учениците си при изучаването на откритата част на Тора, тъй като в него вече се забелязвало влечение към мъдростта на йедаута. През 20-те години, когато Баал Сулам пристига в Израел, РАБАШ е бил даден в учебното заведение на ХаБаДа. Той напълно се отдава на ученето и се отличавал с огромната сила на волята си и настойчивост за постигане на поставените задачи.

Когато Барух Шалом навършва осемнадесет години, Баал Сулам му казва: “Намерих ти невеста и ти сега си жених”. Синът пожелал да я види, а Баал Сулам се изненадал: “Ти не вярваш, че аз съм ти намерил добра невеста?” РАБАШ отговорил, че иска сам да я попита, дали тя е съгласна, той да посвети цялото си време на Тора. Преди хупа - обреда на освещаване на съюза синът помолил баща си за наставления за духовната му работа. Баал Сулам му отговорил: “Ти си пълен с добри дела, учиш Тора,  какво още да добавя?” На следващия ден той извикал сина си и му пояснил: “До вчера, до сватбата ти имаше само половин “тяло” (т.е. желание да получаваш), а с половинка няма за какво да се говори. Днес в теб има пълно желание – ецер шалем, а с цяло нещо се налага да се съобразяваш и сега аз мога да те напътствам”.

Баал Сулам допуснал сина си в кръга на своите ученици и сега РАБАШ вече е могъл да се занимава с вътрешната част на Тора, Кабала. Истина е, че и преди това той хитро слушал уроците на Баал Сулам появявайки се посред нощ, за да даде кафе на учениците. Той се придържал към разпределението на деня, въведено от Баал Сулам, в което за сън се определяли не повече от 3 часа. Баал Сулам подчертавал, че именно на сина на кабалиста е най-трудно от всички да стане негов ученик, за това е било необходимо да има допълнителни сили, за да преодолее своята личност, напълно да се отрече от своето “Аз” – от себелюбието си. Обаче РАБАШ е бил готов на всичко, за да стане истински ученик на великия кабалист на века. Още от юношеските си години той съпровождал баща си при неговите пътувания, изпълнявал различни поръчения и се грижел за неговите потребности и по такъв начин се учил наблюдавайки неговото поведение, обичаи, вслушвал се е в неговите изказвания. Той не пропускал нито едно от занятията и събитията в живота на групата на учениците. Всяка нощ той ходил пеш от Стария град до Гиват-Шаул при баща си на урок, без да се съобразява с опасностите, които съществували по това време. Когато Баал Сулам се премества в Яфо, РАБАШ се премества в Тел-Авив. Той участвал в строителството на зданието бейт-кнесета на Баал Сулам.

РАБАШ отдавал на ученето и обслужването на нуждите на Баал Сулам почти цялото свое време. Заедно с това той е бил длъжен да се труди на най-тежка работа. В строителните лагери за прокарване на пътища той оставал в кухнята на лагера, тъй като там имало светлина и се занимавал през нощта. На сутринта е приготвял чай за всички работници. Семейството на РАБАШ е живяло в крайна бедност. В дома му никога не е имало масло за лампите и той се е учил на светлината на луната.

Постепенно РАБАШ става истински ученик на Баал Сулам, който се е занимавал с него индивидуално, получавал разяснения и отговори на спорни въпроси. Той си записвал всичко, което чувал от Учителя си в специална тетрадка. Така се натрупали уникални записи с разяснения за най-скритите части на индивидуална работа на кабалиста, която до този момент се е предавала само устно.

Отстранявайки напълно своето “Аз” пред учителя си, РАБАШ получава възможност да получи от него пътя за духовна работа. Пътя за работа (дерех авода) – това е пътя за индивидуално постижение. При това всичко описвано в трудовете на кабалистите се разглежда, като отнасящо се към процеса на зараждане, развитие и израстване на душата в един човек.

Повече от три десетилетия РАБАШ е бил ученик на Баал Сулам. Когато учителя заболява и не може да става от леглото си той позволява на сина си да провежда занятията с младите ученици. През това време всички се убеждават, че РАБАШ  е в състояние да разясни всяка трудност  появила се при изучаване и разбирането на Тора, както по отношение на откритата и част, касаеща действията, така и по отношение на вътрешната и част, касаеща намерението.

РАБАШ, като духовен ръководител и последовател на Баал Сулам

След, като Баал Сулам напуска този свят, Барух Шалом Ашлаг е бил признат за Учител и водач на хасидите (последователите) на Ашлаг. Рав Хилел, ученик на Баал Сулам, разказва, че РАБАШ не си е позволявал изказвания докато е бил жив баща му, а след това се открива, че той е въплътил и усвоил всички тайни и най-важното е бил способен да предаде учението на Баал Сулам с точни и ясни изречения. Рав Хилел е бил потресен не само от знанията, но най-вече от скромността и издръжливостта на РАБАШ.

Само истински големия човек е в състояние да се откаже от своето “Аз” пред великия човек заради Истината. В това и се състои трудността при работа с човека – да се следва вярата, която е по-висока от знанието, да се повярва във величието на Учителя, Задачата и Твореца. Не напразно се казва “Направи си Рав – (Голям)”, т.е. трябва да се стремиш към това целта ти да стане толкова важна и голяма в очите на човека, че всичко останало да отстъпи пред нея.

РАБАШ пише за Баал Сулам на другарите си по дух: “Знайте, че ние сме били заедно със Светеца на Израел, гласа на Учителя беше живият глас на АРИ, и ние ще сме в състояние да го чуваме, но трябва да съблюдаваме съюза (брит) с Учителя и трябва да молим Твореца не за излишества, а само за способността да живеем в святост”. Така живя и самия РАБАШ.

Той подчертаваше, че Баал Сулам е работил ден и нощ, за да може всеки човек, вървейки по пътя на вътрешната работа, да може да достигне до своето поправяне и след това до Твореца. Той пита в едно от писмата си: “Ако ние учениците бихме могли да бъдем в контакт със самата Шхина, говореща с устата на Баал Сулам, то тогава не би станало така, че всеки от нас би останал на своето си ниво?” И отговоря: “Въпреки че Баал Сулам е разкрил много, но все пак то е толкова, колкото е необходимо за обучението на всеки, за да може да върви без подкрепа. Всичко, което е било разкрито предизвиква в нас ентусиазъм, подем на духа и ни създава увереност, за да отдадем всичките си сили в името на Твореца”. Но заедно с това се появява и тежест в сърцето (възстановяване на егоизма, който е против безкористната духовна работа). И именно с това се създава възможността за избор и участие от страна на човека.

РАБАШ пише на свой другар: “Не се учудвай, че много малко хора са готови да вървят по Пътя на Истината, множеството още се радва на детски развлечения… А ти, братко мой вече си минал времето на своето детство” (т.е. ти вече си по-взискателен към това, кое именно ти носи радост). РАБАШ често се позовавал на изказванията на Рамбам, че всеки, който започва духовния път го прави с малки степени, обозначавани, като: “маси”, “жени”, “деца”, т.е. заради награда или поради страха от наказание. Когато изучавайки Тора човека става по-умен (и в светлината на Тора започва да вижда своята истинска природа), то на него му се разкрива тайната, че не е достатъчно да извършва определени действия, а е необходимо още и безкористно намерение за тези действия.

Двадесет години след като Баал Сулам почива, РАБАШ не е писал статии и не е разрешавал да го записват, тъй като е чувства огромната отговорност да се запази и предаде чиста кабалистичната мъдрост. Той не си позволява да коментира или още повече да обновява казаното от Баал Сулам, а само е разкривал многостранността на учението му.

Семейството на РАБАШ се установява да живее в Бней-Брак. “Барак” – мълния (аврака – озарение), “Бней-Брак” - „Деца на Озарението”. РАБАШ обяснява това от гледна точка на вътрешната работа: “Извършвайки безкористни действия и изучавайки Тора, човека иска светлината на Тора да го озари и да го върне към “доброто” – подобието с намерението на Твореца и сливането с духовния Източник”.

В малката квартира на РАБАШ една от стаите е била отделена за семейството му, а другата стая е била предназначена за учене денем и нощем.

РАБАШ не е желаел да заема никакви официални длъжности, той е искал само да продължи изучаването на Кабала по създадения от баща му порядък. Той не търсил почести и уважение, даже не желаел да разширява кръга от учениците си приемайки само тези, които могат на практика да докажат сериозността си и готовността си да отидат до края. Никой дори от съседите му не е знаел, че до тях е живеел кабалист. РАБАШ е избягвал всякакви реклами, защото се придържал към мнението, че благословението идва само върху това, което е скрито от човешките очи.

РАБАШ се съсредочава върху укрепване на вътрешните духовни връзки с великия Учител. За известно време той заминава за Англия, за да изучава първоизточниците, които е използвал Баал Сулам. След завръщането си той е съблюдавал крайна предпазливост при предаване мъдростта на великия кабалист, позовавайки се само на точно предаване на казаното и написаното от него, включително и това, което е било получено от него от уста в уста.

РАБАШ, както и другите велики кабалисти, подчертавал, че условието за духовно израстване е скриването на нивото на личното постижение от масите, а също така и предаването на мъдростта на великите с точни изрази. Мъдреците коментират казаното в “Коелет”, че всеки който цитира първоизточника приближава освобождаването, а всеки който говори от свое име и увеличава книгите, го отдалечава. (тук не става дума за разпространение на книгите на мъдреците или оторизираните преводи на верни ученици или за нова спирала в предаването на мъдростта).

В индивидуалната духовна работа главното е да се съхрани и усили вътрешната връзка с душата на Велик Мъдрец. И тук не е допустимо изкривяване, необходимо е само точно предаване и вътрешна преработка.

До петдесетата си година РАБАШ е осъществявал контакта си с Твореца чрез сливане и уподобяването си с мъдреца. Оставайки сам той продължил да върви по пътя на Истината, който е получил от Баал Сулам, като поддържа тесни свръзки с Учителя си посредством неговите трудове. Дълги години, независимо от обема на знания и духовното си ниво РАБАШ, като че ли си остават скрит за другите. Стремейки се да не спира на достигнатото ниво, той овладявал все нови и нови степени на индивидуален духовен подем.

Вървящият по Пътя на Истината, преминава през четирите степени на духовното развитие: неживо, растително, животинско, говорещо и до нивото Йеуди (обладаващ цялостно желание с намерение, каквото е в Твореца). РАБАШ не е “получил нищо от Небето” даром. Духовното знание, вярата и душата не се предават по наследство, те се заработват от всеки и се получават, във вид на подарък от горе.

РАБАШ описва в дневника си, колко усилия му е струвал прехода от нивото наречено неживо (домем) до растителното (цомеах), тъй като в духовната работа между тези две степени има огромнаразлика. От неговия разказ е видно, колко мъчителен е прехода от една степен към друга. Те се уподобяват на мъдреците, които пребивават между небето и земята. Пътя към истината е съпроводен със падения и подеми, когато понякога човек усеща Твореца той изпитва духовен подем, а понякога той е погълнат само от чувството за себе си.

Именно благодарение на паденията усетени от присъствието или отсъствието на усещането на връзката с Твореца, човека непрекъснато се издига и не се задържа на предишната степен. Всичко се започва отново, т.к. достигнатото е вече минало и за това е необходимо ново търсене на Твореца.

При това е необходимо да се върви по “пътя на скромността”, така че вътрешната част на духовната работа да бъде скрита за чужди очи и даже от самите нас.

Постиженията на РАБАШ са му позволявали да се сдобие с неимоверно голямо влияние и почести, ако той е би тръгнал по общоприетия път на създаване на школи, строителство на мидраши, увеличаване на количеството на учениците си, приемането на формални длъжности или да създава около себе си атмосфера на святост, недостъпност и влияние. Бъдейки кабалист РАБАШ е избягвал всичко това. Той е знаел, че властта и почестите на масите са главните врагове на мъдреците.

През седемдесетте години РАБАШ прави усилие да направи бейт-кнесет (дом на събранието). На улицата Хазон Иш е бил построено скромно двуетажно здание, долу - бейт-кнесета, а горе - квартирата на РАБАШ. Той сякаш е подготвил място за провеждане на занятия за бъдещите ученици.

РАБАШ и новото поколение

Към края на 60-те години РАБАШ започва да прави опити да привлече хора към учението на Баал Сулам: той пътува до Хеврон и Ерусалим и изнася уроци, но тогава още обществото не е имало готовност за възприемане новия подход, пречили са забрани, изостаналостта и буквалното разбиране на казаното от мъдреците. По-точно господствало е мнението, че вътрешната част на Тора не трябва да се изучава до четиридесет годишна възраст. Както е казвал Баал Сулам, в духовното, когато се казва “не трябва” то това означава, че още не е дошло времето. “Четиридесет години” – това не възраст, а име на много висока духовна степен, до която достигат само единици. Духовното ниво тринадесет години също достигат далеч не всички изучаващи Тора. А ако не се занимаваш с вътрешната част на Тора, където се говори за намерението не е възможно даже да се родиш в духовен план. АРИ е постигнал цялата мъдрост на Кабала и напуска света на 38 години. Баал Шем Тов от младеж се е занимавал с Кабала. Гаон от Вилнюс на осемнадесет години постига вътрешната част на Тора. Баал Сулам към петдесетата си година вече започва коментара към книгата “Зоар”.

Съгласно предсказанията на мъдреците (Баал Сулам бел. на ред.) на Кабала, от 1995 год., започва да се създава ситуация, когато става необходимо да се разкрие вътрешното съдържание на Кабала, за да се оцелее физически и да успеем да се родим в духовен аспект, за да влезем в контакт с Източника на Живота. Великия кабалист Баал Сулам извършва титаничен труд, за да може знанието за мъдростта на Кабала да стане достъпно за много хора, но самият той не се намирал в пряк контакт с широк кръг от хора, още повече с хора, които са откъснати от вярата в Твореца.

 РАБАШ е почувствал, че е дошло времето, когато вече е необходимо и е вече възможно да се разкрие полученото от Учителя му, на всички, в който възниква желание да вървят по Пътя на Истината. Оставало да се намерят тези хора. Поради това той, въпреки седемдесетте си години, решава да приеме голяма група от нови ученици, които са били съвсем откъснати от духовните си корени, но стремящи се да ги намерят, връщайки се към отговора  – “хозрей бе тшува”.

Малко преди това при него се появява “най-нестандартният” му ученик - М. Лайтман, кипящ от енергия и въпроси, пълен с готовност да отдаде всичко от себе си, за да постигне Истината. По волята на висшето той става дясната ръка на РАБАШ - става му близък като син. Той го съпровождал в пътуванията му, изпълнявал е поръчките му, РАБАШ се е занимавал с него и  индивидуално. РАБАШ е поощрявал желанието на ученика си да напише книга за Кабала на руски език. По чудо с благословение от горе в малката книга се вместват преводите на най-важните части от “Учението за десетте сфирот”, “Даряването на Тора”, “Бей Шар, а-Каванот”, “Плодовете на мъдростта” на Баал Сулам с някои пояснения на РАБАШ.

Интересно е да отбележи, че РАБАШ не е издавал своите статии и позволявал да ги изучават само на групата ученици, които са вървели по пътя на вътрешната работа, а книгата “Кабала”, на руски език насърчавал да се разпространява.

На РАБАШ му трябвали хора, с нов приток от въпроси в търсенето на Твореца, способни да изискат това, за което е дошло време да се разкрие и предаде на сегашното поколение. В духовното е необходимо само потребността от светлина, а светлина има винаги. Но желанието, съсъда за светлината трябва да притежава безкористно намерение. Излиза, че за да се разкрие мъдростта до края е възможно, само ако има целенасочено желание да се отиде докрай и готовност да се приемат условията за нейното получаване.

РАБАШ, както и другите кабалисти, е подчертавал значението на групата от другари, които вървят по един път с единна мотивация. В плана за вътрешната работа на човек, неговите другари се наричат желания, намиращи се в неговото АЗ: или това са народите на света в него, т.е. сбор от желания с егоистична насоченост, или това желание е свързано с Твореца, наричано Израел. За да се постигне единство на желанията и безкористните намерения е необходима връзка (хибур) между другарите (хаверим). Избора на другари от общата маса от желания се реализира постоянно и на всички нива.

РАБАШ след като дълги години е бил духовен водач на последователите на Ашлаг е разрешил да се водят нови ученици. Основната част от тях са били от тези, които са преподавали и успешно са се придвижвали в “махон Кабала”. Как е станало така, че те оставят игрите си на “духовност” и тръгнали след РАБАШ, това не ни е дадено да разберем, но за какво това е ясно. Живота изведнъж закипява в бейт-кнесет, всеки нов ден са се случвали много събития. РАБАШ е бил, като баща на новата група от единомишленици, които са били длъжни да са готови на всичко заради целта – достигане на новата природа любовта към ближния, към Твореца. “Укрепвайте се, докато всичко е ново, действайте докато имате въодушевление – когато дойде спад и няма новини, ще бъде трудно да се устоява… Да се поддържа пробуждането отгоре със съответно по сила действие отдолу е изключително трудно.” - казвал РАБАШ. И наистина групата с годините влиза в обичаен ритъм, т.е. в ежедневен ритъм. А Баал Сулам е подчертавал, че спасението идва само, ако се влагат усилия по-големи от обичайните.

Но не е просто да станеш истински ученик на кабалист. Известно е изказването на АРИ, че него “прибират” от този свят (на 38 години), т.к. нямал нито един ученик, а на практика той е имал стотици… След, като Баал Сулам си отива, РАБАШ пише писмо на един свой другар: “Защо всички са готови да слушат и да следват всеки малко значим (духовен ръководител), който като дете, понякога казва нещо умно и всички му се възхищават и са готови да го следват. А действията и думите на истински великите са склонни да презират…”

Тъй като, РАБАШ си поставя задачата да разкрие и предаде информация, която да способства за ускоряване на изправянето на душите от новото поколение, то на него му е било необходимо да почувства въпроси им. За да постигне тази цел РАБАШ е трябвало да стане сякаш на едно ниво с тях. Предпоставката за сплотяване на групата е било това, че РАБАШ не е издигал себе си над учениците, не изисквал преклонение и безпрекословно подчинение. Той намирал подход към всеки, като отчитал неговото ниво: едни от тях “милвал” като деца, други поощрявал с уважението, някои държал на дистанция с цел да не навреди на тяхната вътрешна работа. РАБАШ скривал своята духовна сила, способността да вижда всичко “директно” и общувал с новите ученици, като добър, загрижен по-стар другар.

Той разбирал, че към новодошлите ученици се налага по-особено внимание. Никой от тях не бил свикнал да се подчинява на по-старшия и да бъде търпелив. Мнозинството от тези хора са били от най-тежкото “тесто” – на желанието да получават. Започвайки да усещат въздействието на обкръжаващото светене на Истината, те тръгвали по пътя на търсенето на своето предназначение в живота.

РАБАШ умеел да изразява уважението си към тях – та нали от това даже и децата получават наслаждение.

Самия той през целия си живот се е тренирал в преодоляване на себе си, даже го е търсил. До последния си част от живота в този свят РАБАШ използва всичко, което му се е предоставяло за такава работа: не изказвал своето мнение, не посочвал грешки, не възразявал на явната глупост и не показвал разочарованията си. Един път той казал, вече бил на осемнадесет години, женейки се (за втори път, първата му жена е починала, бел. на ред.) разбрал, че няма смисъл да се правят забележки на другите - можем да поправим само себе си. Трябва много да тренираме, за да сменим удоволствието получавано от властта над другите с пълната власт над своето себелюбие.

Както и Баал Сулам, РАБАШ е смятал, че всеки вървящ по пътя на Тора, както мъжете така и жените могат да се занимават с вътрешната част на Тора, за да достигнат до безкористното намерение и по този начин да влязат в духовния свят. РАБАШ поощрявал интереса на жените на своите ученици към вътрешната част на Тора. Ежеседмично те са се събирали в група, в която изучавали статиите на РАБАШ.

Между другото, регулярно РАБАШ започва да печата статиите си заради учениците си. Ако се  родило питане, то е възможно и  запълване.

С времето се събират хиляди уникални статии. Статиите заемат основно място в наследството на РАБАШ. В тях той предава целия опит на човек, който се издига по стъпалата на духовната стълба, започвайки с “Азовете”, от най-началната подготвителна степен.

РАБАШ е описал в статиите си главните принципи на групата: уважението един към друг, създаването на добро настроение, помощ в материален аспект, без вмешателство в духовната страна от живота на другаря. РАБАШ е подчертавал, че по време на среща с другарите е необходимо да се стараем да си създадем настроение един на друг, така че всеки да получи сили и жизнена енергия да продължи избрания път и да се извиси значимостта на духовната цел. Статиите следва да се четат без да се дават собствени коментари!!!

Един път жените на учениците поискали да поканят психолог на занятията на тяхната група, РАБАШ пише писмо, където подчертава, че не трябва да канят в групата човек, който не споделя с тях духовната им работа, а камо ли да споделят с него личните си проблеми. Та нали принципа на групата е, че тя е събрание на другари, които търсят един път с целта да се усили връзката с Твореца. Радостта, доброто настроение, даже вкусната храна могат да се споделят в групата. А проблемите, молбите, съветите трябва да се решават не в групата, а отделно.

РАБАШ винаги се е грижил за нуждите на учениците си и незабелязано е оказвал помощ на едно или друго семейство, правил го е така, че никой да не се чувства неловко. Давал е съвети на учениците си, но в такава форма, при която решението винаги оставало за тях.

Що се отнася до духовната работа на всеки от учениците му, то той не се е намесвал, не е давал указания и не е правил забележки, т.к. това е против принципа: отнасящото се до душата не трябва да се натрапва. Поради това той понякога е търпял и понасял всякакви нелепости, например, когато негов близък и съпровождащ го ученик се обличал и изглеждал, като момченце. Само когато същият този обръсва част от косите си (пеот), които съгласно символиката обозначават един от видовете духовни поправяния, РАБАШ замълчава, но няколко дни, казвайки, че е болен не излизал на утринната разходка, която те обикновено правили двамата.

Постоянният контрол, за да не разкрие себе си изисквал от РАБАШ много усилия. Той не можел да си позволи да покаже своето истинско духовно състояние, тъй като с това би прибрал цялата работа на ученика. На него му се е налагало да трансформира своето състояние, за да не се отличава от учениците и да остане авторитетен учител, без да ги лишава от работата им “да си направят Рав” (да израснат в своите очи значимостта на това, което води към Целта).

РАБАШ е бил уважаван, като голям Учител и почитан, като продължител на Пътя на Баал Сулам, но ако той би позволил да се види дори малко от неговата истинска духовна мощ, то от учениците му не би останало нищо – всички те биха се превърнали в роби, вярващи в Големия Рав заради изгодата. А ако РАБАШ би облякъл личността на светия, не от този свят, “благодетелят на човешкия род” лесно биха направили от него идол.

РАБАШ никога не се е сърдил истински, т.к. е смятал, че мнозинството от обкръжаващите го все още се намират на етапа на порастване. Той проявявал търпение към околните не защото по характер е бил добър, всеопрощаващ, затварящ очите си за недостатъците. Когато човека върви по пътя на Истината постепенно открива, колко още е малък в сравнение с Твореца, то той не може да прави бележки на другия. Понякога РАБАШ нарочно се е държал така, че учениците и  още повече роднините, забравяли,  с кого седят и се държали с него, като с равен. РАБАШ пише в една от статиите си: “Не трябва да се мисли, че на Твореца му е нужно „уважение” от хората, това прилича на случай, когато човек облякъл новите си дрехи и влязъл в клетка с птици и пожелал те да го уважават”. Уважението - възвеличаването на Твореца е нужно на нас самите, защото с това се усилва нашия стремеж към  Целта.

Хората от последното поколение, въпреки че осъзнават своята нищожност, усещайки пустота и абсолютна си самота, не са готови да се подчинят на друга власт, дори и тя да е властта на Твореца и да вървят с вярата над знанието (имуна лемала ми а-даат). За да допринесат полза такива  хора трябва сами да достигнат духовната цел. В една от статиите си РАБАШ се обръща към Твореца така: “Дай ми да бъда обикновен йеуди - просто йеуди”. За човека постигнал целта, “йеуди пашут”означава “просто единство”, когато единствеността на Твореца е разкрита от постигащия и той може да допринесе за разкритие на благото и доброто Управление в света.

Живота на РАБАШ, като истински кабалист се заключава в съединението в неговото духовно “Аз” на вярата в частното и общо Управление. При това външното поведение на човека съответства на общоприетите закони, които се подчиняват на общото Управление, водещо всички към целта, всички без изключение. А във вътрешния живот, в душата на човека непрестанно израства вярата в частното Управление, чак до пълното усещане от него на единната воля на Твореца по отношение към него и всичко, което го обкръжава.

Има мъдър, има и разбиращ. Мъдрият вижда светлината на Тора от себе си и нагоре (отдолу на горе), а разбиращия може да предаде светлината на другите (от себе си надолу). Такъв човек се нарича праведник – основата на света (есод олам). РАБАШ е бил такъв проводник на светлината на вярата и мъдростта на Твореца в света. Той явно е способствал за връзката между висшите и низши души.

РАБАШ е виждал, че няма време и избор – дошло е време да се разкрият всички тънкости на духовната работа, а самата работа да се поеме само от тези, в които се е проявил стремеж към Истината.

Ако ние бихме могли да придадем по-голяма значимост и да предизвикваме допълнителни въпроси, то бихме получили повече. Но висшия е принуден да се скрива и тогава нисшия не чувства вкус – не усеща величието на духовното в (себе си), мързелува и отпуска ръце. А понякога въобще изчезва висшата мотивация и тогава човека започва отново работа. Това РАБАШ не е могъл да каже открито, но за това се говори в статиите му.

Можеш да получаваш от Големия само когато премахнеш себелюбието си.

А кой е способен на това? Практиката показва, че на нас ние по-лесно да се поклоним пред малкия от колкото пред истински великия, т.е. докато сме все още малки, на нас ни е по-лесно да повярваме в малко значещите. Един път чувайки по радиото, че на стадиона са дошли хиляди вярващи да слушат някаква лекция, РАБАШ каза: “Ако говорещият беше Баал Сулам щяха да дойдат може би десет човека”. Самия Баал Сулам отговорил веднъж на въпроса защо има толкова малко ученици: “Твореца има още по-малко”. За да разбереш величието на Големия трябва да си възрастен. Това е и желанието на Твореца - израстване на човечеството. Както става при партията шах: Твореца играе за човека и с черните, и с белите, обучавайки го и изтривайки грешките му, докато не дойде времето, когато самия човек влезе в играта.

В дома на РАБАШ

На осемнадесет години рав Барух вече стоял под хупа (сватбеното покривало) с невеста, избрана му от баща му – Баал Сулам. Рабанит Йохевед, която през целия си живот се е трудила много, през последните шест години от живота си е била парализирана и прикована към леглото си. РАБАШ се е грижил за нея, изпълнявал нейните молби и я е обезпечавал с всичко необходимо. Той свиква да следи за злободневията и прави всичко сам.

Когато овдовява, РАБАШ за втори път застава под хупа, въпреки че е над осемдесет години. Той избра мен – лекаря психолог от Москва. По това време аз бях вече на четиридесет и пет години и вече няколко години се интересувах от вътрешната част на Тора, занимавах се по книгите на Баал Сулам, изучавах статиите на РАБАШ. На хупа присъстваха само най-близките ученици на РАБАШ. Писал е ктуба– кидушин – сина на рав Карелиц, а самия рав Карелиц казал, че може да се завижда на жената, която обслужва големия Рав. и прави обреда по освещаването

За този, чието основно занимание е изучаването на Кабала и още повече обучението на другите; който е поел върху себе си според степента на възможността да съблюдава съответствието на материалния клон с неговия духовен корен е необходимо да бъде женен.

Когато по волята на висшето, в дома на РАБАШ (“дом” в Кабала означава душа на човека) се появиха нови въпроси идващи и чрез мен, работата му се увеличи.

Ако се говори в буквалния смисъл, то по-рано дома на РАБАШ е бил единственото място, където той е могъл да си позволи да остава сам със себе си, а сега в дома му се е намирала жена и при това ученичка, а още повече и от “хозрей бе тшува”. Както и в работата си с групата нови ученици, при общуването си с мен на РАБАШ му се наложи издръжливост и търпение. Чрез общуването си с мен той можа да види, колко трудно се отдава на съвременния човек, построил живота си само вяра в себе си, не признавайки авторитети, ненавиждащ усещането за зависимост и заедно с това вече разбиращ, че той е роб на природата си - колко му е трудно да се откаже от властта на своето “Аз”.

Раби ежедневно ми отделяше време за уроци (по книгата “Зоар”, по “Въведението към учението за десетте сфирот” и статиите), обясняваше ми статиите готвейки ме да провеждам занятия с жените на учениците. Той винаги започваше уроците си с определяне на понятията, обяснявайки, че в езика на Кабала една и съща дума се употребява с различни значения. Понякога Раби ми даваше да прочета статия и казваше: Поправяй, критикувай при жените критиката се получава добре, а аз ще видя, какво ще правя с това.” Той се радваше, когато аз се занимавах, печатах и превеждах. ”Това е занятие за рабанит, за това ти си в къщи”. РАБАШ говореше, че това, което се отнася до душата, не трябва да се отлага за по-късно – да се изпусне случая и времето. Времето (зман) е само възможност (издамнут) и покана (зимун), а как да се възползваме от това зависи от ученика.

Често, вечер след занятия, РАБАШ се връщаше оживен и дълго говореше, като продължение на урока. Слушайки го аз мислех, че трябва да записвам, но все отлагах “за по-късно” мислейки, че когато РАБАШ стане стар и болен ще записвам неговите изказвания. Та нали за сега той беше бодър и пълен със сили… Съпровождащият го при разходките по брега на морето ученик едва смогваше да го следва. След някои от уроците, късно вечер РАБАШ се връщаше много уморен и искаше да похапне, за да си възстанови силите. Той се удивляваше: “След толкова години учене и такива... въпроси. Аз казах, че не ми стигат думите, за да отговоря на такъв “умен” въпрос, не зная достатъчно иврит.”

РАБАШ, като че ли виждаше всичко „напряко” и притежаваше чувството за съвършеното – освен това на него му струваше много усилие да се сдържа: да не прави бележки, критики и да не реагира на дреболии и инат…

Обикновено той се изказваше във вид на съвет. Само един път ми даде пряко указание: “Съкращавай и превеждай статиите.”

Не бяха случайни думите на РАБАШ, че той е премахнал всички прегради между нас: аз можех да видя само зает, търпелив и винаги внимателен при общуването си човек, готов да бъде приятел. През цялото време РАБАШ нито един път не изрази недоволство или недоумение по повод направените от мен малки промени в обичайния му начин на живот, които аз сметнах, че трябва да направя. Той никога не ми каза: “Може би не си струва да поставяме това шкафче точно над моята глава”, или “Може би ще е по-добре за мен да си остана на обичайното за мен място, докато се храня в кухнята”. Нито една дума за критика, нито една забележка, нито подсказване или наставление – нито намек. РАБАШ работеше над себе си във всичко до последната дреболия. И цялата закалка, силата на волята, тренировките за преодоляването на себе си не заради своята изгода още повече да получиш, владеейки себе си, а за другите – преодолявайки самолюбието да достави удоволствие на другите.

Та нали в повечето от случаите нашите указания към другите не са поради любовта ни към тях. На себе си ние прощаваме всичко, т.к. ние обичаме себе си. РАБАШ прощаваше на другите, обичаше ги без да налага своето “Аз”, отнемайки от себе си, даваше уважение и търпение на другите.

Заниманията с учениците изискваха от него много усилия. За да поддържа здравето си, РАБАШ ежедневно се разхождаше покрай морето, плуваше, правеше толкова движения, колкото сам си беше определил, мина курс по гимнастика за подобряване на гласа си.

Раби ми казваше: “Бъди добро дете: яж и пей добре”. В плана на клона и корена, яденето означава вяра, а питието – знание. Подобно на това, както заставят младенеца да яде, без да го чакат да разбере ползата от яденето, така е и с тялото – егоистичните желания: трябва да вървим по пътя на действия насочени срещу егоистичните му желания. Когато казах, че в духовния план се чувствам, като “дете”, РАБАШ ми отговори: Ако ти си, като дете, то тогава аз съм като този, който още не се е родил”.

В тежки за мен моменти Раби ми казваше: Трябва да си силна за двама, да справяш със страховете и на близките също, за да можеш да влезне светлината на духа на живота. И това е важно, но не за теб - това е духовна работа. А главното е молитвата”.

Ако правиш необходимото, заради Твореца, то не трябва да се боиш от това, което излиза от хората. Не трябва да затваряш устата на хората, ако те получават удоволствие от сплетните, единственото възможно е да не реагираш на тях.

Всяка сутрин, идвайки от бейт-кнесета след занятията и молитвите, които започваха от три часа сутринта, рав Барух Шалом два часа пееше текстове от “Учението за Десетте Сфирот”.

Песента и танцът бяха задължителни атрибути за всички празници и РАБАШ им придаваше голямо значение. Понякога танца на хасидим и учениците в кръг продължаваше по негово указание повече от два часа. Но самия той не обичаше да го гледат, как танцува: “Не харесвам, когато стари хора танцуват пред всички”. Понякога, когато си идваше в къщи след празнична трапеза, РАБАШ танцуваше не много, за да ми покаже как го е правил Баал Сулам. Само един път на сватбата на внука аз видях неговия “танц-мицва” в залата. Това беше прекрасно зрелище: слабичка девойка и набития като дъб  РАБАШ танцуваха държейки се кърпа.

Въпреки, че РАБАШ не обичаше външните церемонии и не даваше благословение и т.н., той винаги много сериозно се отнасяше към ритуала брит-мила, където му се предоставяше възможността да събере потребностите на много и да “издигне” молитва. Той  се радваше на раждането на всяко бебе и казваше: “Поздрав, днес ми се роди още един внук”. РАБАШ се шегуваше: “Пророк Елияу идва на брит-мила, а ти нямаш време?

Брит-мила е символично действие, обозначаващо в духовен аспект задължението на човека да не използва своята егоистична природа, което се нарича отсичането на кожата (асарат арла) за постигане на природата на отдаване и съюз (брит) с Твореца.

Когато работата касаеше други хора, тогава за него нямаше дребни неща. Например, малко преди Песах, между хилядите неща, РАБАШ ми напомни: “Рабанит ти позвъни ли на търговеца, че този път няма да купим от него риба?” Или: “Ако Ави е поискал три луковици, а ти му изпратиш две, с това ти като че ли показваш, че разбираш повече от него, колко му трябват?” Такива примери имаше много. Често по време на обяд Раби си спомняше за нещо и по средата на обяда отиваше да звъни – питаше за здравето или за това, защо не е дошъл ученик, даже изглаждаше спорове. Той казваше „Щом съм си спомнил, то това означава, че не трябва да се отлага.” Но аз никога не съм виждала по време на часовете определени за учене да се отвлича за нещо друго. Редът при ученето и поведението бяха за него необикновено важни: трябва да се посочи, какво и колко трябва да се направи и да се моли Твореца да ни даде сили да изпълним посоченото. РАБАШ говореше, че човек е длъжен да се готви за война с егоистичните си желания и намерения. За победата над тях е необходим навик за ред в живота и ученето (таргил седер) и упражнения (имуним) за отказ от себелюбието. Той повтаряше: за мен не е важно, дали ми харесва или не ми харесва, иска ли ми се или не ми се иска, главното е дали трябва или не трябва да правя едно или друго (по отношение на водещата ценност - душата, а това означава и по отношение на благото за обществото.)

РАБАШ съветваше: когато нямате сили за учене, струва си да се четат разказите на хасидим, т.к. от тях получаваш огънче за вярата. Той често използваше в статиите си техните изказвания. Така говореше рав Буним: “Повечето от хората се раждат, живеят и умират, като котета. Пази се да не станеш подобен на тях”. В статиите си често РАБАШ привеждаше пример, че само котките ядат от остатъците, а човекът е длъжен да се научи да избира (бирур), да се ориентира при избора на духовната храна - това, което поддържа живота му от гледна точка на водещия смисъл, а така също и средствата за достигане на целта. Избора на храната за душата е единствената свобода на избора. Подобно, както за физическото тяло са полезни натуралните продукти, така и по отношение на духовното тяло са опасни ерзаците и фалшификатите.

В ежедневието РАБАШ никога не използваше термини и понятия от Кабала. Не беше прието той да приема случайни хора и да им дава благословение и пр. Понякога казваше: “Защо ме молят за това, аз така или иначе вече се моля за това”.  Приемайки видни равини идващи по време на празници да го поздравят, беше много сух, сдържан и сериозен, докато с учениците си се държеше просто и често се шегуваше.

Не рядко РАБАШ изказваше мнението си по повод на съвременните събития. Например, чувайки по радиото за убийство поради ревност казваше: “Нима е възможно толкова много да обичаш себе си?” Или слушайки изказване на един от политиците: “Нима йеуди може толкова много да мрази Израел?”.

За молитвата и живота за поддържане на непрекъсната връзка с Твореца трябва да имаш много сили, в това число и физически. РАБАШ понякога за два дни намаляваше теглото си с по десетина килограма. Той се шегуваше: “Аз също „пазя тегло” - пазя своите 80 килограма, т.е. стараеше се да не отслабва, за да съхранява силите си за молитва. При това отношението му към яденето се определяше от строго индивидуално чувство за мярка и той много точно знаеше, кога и колко да яде. Например, предлагам му бадеми в четири часа през деня, а РАБАШ продължавайки да печата казва: “Не тялото още не иска”, а в пет часа той казва: “Сега аз бих хапнал” и взима четири бадема от шестте. Той навиваше будилника, така че да му звъни след десет минути, а ставаше след пет минути. Аз го питам: “Защо тогава го нави за десет минути?” Отговори ми: ”Будилника го нагласям да звъни след десет минути, за да си определя, колко ще почивам, а ставането трябва да направя по вътрешно решение по-рано от времето, в което той ще ме събуди”.

Трябва да кажа, че за сън на РАБАШ понякога му оставаха не повече от два часа, през деня си позволяваше да си почива не повече от десет минути. И това не му беше навик – всеки ден той преодоляваше себе си упражнявайки се в преодоляване на желанията на тялото. И заедно с това, Раби подчертаваше: трябва да даваме на тялото наслаждение - да хапнеш, да поспиш, за да почувстваш, че ти живееш и да получиш сили за учене молитви.

Един път каза, че ако се въздържаш от някаква храна поради убежденията ти, а не по здравословни причини, то това е култ, “чужда работа” - чужда на идеята на йедаута. Авода зара в духовен аспект това е егоистичното предпочитане извън връзката с намерението да се служи на Твореца. Ако човека е призван да стане върха на Творението, използва природата, за да стане подобен на Твореца, то всичко, което му служи получава своето завършване.

Когато аз многократно молих РАБАШ да яде натурални продукти от магазина “Природа”, то се шегуваше: “Ще ти кажа една тайна: аз цял живот желая да изляза извън природата” (природата на себелюбието). Освен това казваше: “Когато човек е като животно – тогава той яде себе си (него го изяждат тъгата, мързела и празнотата, които той запълва с животински видове наслаждения), а когато той е човек - яде животно (принася в жертва животното, което е в него).

РАБАШ казваше: …какво могат хората да си дават един на друг? Да създадат добро настроение, топли думи между близки, чувството, че имаме добър другар, малко да “понижа себе си”, това ще доведе до мир, от това ще спечели всеки. Трябва да вярваме с вярата на мъдреците, че от създаването на доброто настроение на другия на който и да е освен на себе си е печалба за душата. Та нали ако човека до теб живее в добро състояние на духа, а ти купуваш с това душа си.

Много сили изразходваше РАБАШ, за да скрие истинското ниво на величието си. Ако може да направим сравнение, то той приличаше на стотина лъва взети заедно, доброволно живеещи сред котки… Само огромната му любов го поддържаше – любовта към Твореца, а това означава и към Неговите творения…

През една от последните съботи преди смъртта на РАБАШ, в минутата, когато той предполагаше, че е сам, случайно ми се отдаде възможност да видя лицето му такова, че усетих трепет и страх пред Голямата Сила. Спомням си, че тогава си казах: “Това е, ти можеш повече да не четеш, само го гледай и ще станеш човек”.

В бейт-кнесета на РАБАШ

Бейт-кнесетът – домът за събрание. Духовната работа на човека се реализира в сърцето му наречено дом, където се събират всички негови желания в чувство свързано с Твореца. Бейт-кнесетът – малкият Бейт-микдаш. Под Бейт-микдаш в плана на индивидуалната духовна работа се подразбира сърцето, дома (бейт) на човека, желание запълнено със светлината на святостта (кдуша). Духовното състояние – бейт-микдаш се създава от човека в течение на неговия живот, разрушава се и отново се строи, докато с помощта от горе не се достигне устойчиво усещане на Твореца.

За молитвата – обръщението към Твореца е необходимо целенасочено желание съставено условно от десет части. От тук в съответствие с клоните и корена за молитвите, установени след разрушаването на Храма, е необходимо да се съберат поне десет човека – мъже над 13 години (бел. на ред.) (минян). Минянътхасидут, в бейт-кнесета започнали да се обединяват около Рава, провеждали съвместни трапези, което служило за сближаване на хората, усилването в тях на вярата им във величието на Твореца. По същия начин и в бейт-кнесета на РАБАШ се събираха, учеха и молиха. се събира, в място, където изнасят свитъка на Тора и където е лесно да се съсредоточиш и насочиш мислите си към духовните интереси, да се учиш и молиш. От времето на Баал Шем Тов - създателят на течението на йудаизма наречено

Поддръжката на бейт-кнесета и провеждането на съвместни мероприятия се осъществяваше, чрез част от заплатите на всеки.

И последователите (хасадим) и новите ученици на РАБАШ работеха и участваха в живота на страната. Ученето ставаше за сметка на личното време на всеки от три до седем часа сутринта. След това всички отиваха на работа и след работа идваха на вечерни занятия от деветнадесет до двадесет и един часа. РАБАШ изнасяше уроци и след обяд от 16 часа до 19 часа. Той се шегуваше: “Осем часа се уча и осем часа уча, струва ми се, че успях да заработя за обяд”. Раби казваше, че първо е необходимо да имаш работа, дом, жена и след това можеш да изучаваш Кабала. Т.е. важен е принципът напълно да участваш в ежедневния живот, само тогава може да се види доколко човек действително може да дава от себе си, своето “Аз” заради Твореца, за придобиване на душата.

Ако през делничните дни бейт–кнесета беше място за молитви и учене по няколко часа на ден, в Събота хасидим и новите ученици практически прекарваха в него целия ден. Разбираемо е, че усещането на съботата или делниците не всякога съвпадат с истинското състояние на човек, но поддържането на цикличността, зададена от Твореца, макар и в нейното външно проявление помага да се запази насоката на потребността към Целта. Тора и съботата са като две части от едно тяло. Съботата е символът на свързването на човека с Твореца. Съботата символизира идващият от горе духовен подем, който получава човека след работата по поправянето на душата. Ако не се изпълняват действията олицетворяващи построяването на Бейт-микдаша, мястото на святостта в сърцето му, човек е зает с други видове действия: допълнителни молитви, вместо съботните жертвоприношения в Храма, три трапези, съгласно трите нива на подем в усещането на Твореца.

Вечерната съботна трапеза РАБАШ започваше в къщи, а я завършваше в бейт-кнесета.

Редът на трапезата, както и нейните елементи: вино, хляб, риба, месо – са пълни със символичен смисъл, същността, на който в най-общ вид е съединяване на вярата и висшето знание. Четейки песни, в който се разказва за поправяне на душата на човека, образно наричано ешет хайл, разделяше 12-те халот (парчета от козунак или хляб, бел. на ред.) в определен порядък, РАБАШ някога даваше пояснение за същността на тези външни действия. След благославяне на виното и хляба той пееше стихове от АРИ, описващи началото на духовния подем. Самата трапеза не продължаваше дълго и след кратка почивка, РАБАШ отново отиваше в бейт-кнесета, където се занимаваше до идването на учениците, а после започваше така наречената “маса” (тиш). РАБАШ раздаваше малко хляб, вино, ябълки и започваха да пеят. Песента, припева, мелодията и танца отразяват елементите на духовната работа и помагат за създаване на настроение и духовен подем. Тишът продължаваше до късно, в три часа сутринта вече започваше утринния урок, а след това утринната съботна молитва с четене на Тора, а след молитвата кидуш: благословение на виното и на мезонот (изделие от брашно, но не хляб). След това трапеза в къщи и след кратка почивка РАБАШ отново се връщаше в бейт-кнесета, където се занимаваше сам, а от четири часа вечерта започваше урок. Преди залеза на слънцето след молитвата започваше третата трапеза, завършваща духовния подем. Главното беше не самото ядене (малко хляб, риба, квас и вино), а вътрешната тишина и вслушването в думите на РАБАШ. Понякога той седеше дълго със затворени очи и мълчеше.

Както повелява обичаят, трапезата и пеенето продължаваха около четиридесет минути след края на съботата. РАБАШ пееше песен на Ари с голям подем и всички нюанси на Баал Сулам и отмерваше такта с ръка по масата. Към него се присъединяваха гласовете на хасидим и учениците и тогава ми се струваше, че  стените оживяват. Духовното обединяване на другарите, означаваше обединение на желанията им, което беше и смисъл на съботните трапези включително и последната – Довеждането на Царицата-Събота.

РАБАШ подчертаваше, че за поправянето на всяка душа и засилване на цялата духовна общност е необходимо да се съединят другарите насочили се към целта. Благодарение на техните съвместни усилия ще нараства духовната потребност, както в отделните хора, така и като цяло в обществото. Законите в групата от другари са същите, каквито са и в другарите-желания на отделния човек. Моделът на единството на желанията на човек, обединени от намерението да се служи на Твореца, моделът на единство на групата хора със същата цел и моделът на обществото – народът на Израел са еднакви. Вътрешното издигане и връзката на всеки с Твореца е толкова по-успешна, колкото е по-голям неговия принос в групата и обществото, а също така зависи и от броя съмишленици. Обаче и групата и обществото абсолютно зависят от вътрешната работа на всеки – колкото повече хора се стремят към индивидуално поправяне, толкова е по-лесно на групата и е по-голямо сплотяването на обществото.

Освен съботите в бейт-кнесета се провеждаха съвместни трапези при новомесечие (Рош-ходеш) и други празнични и паметни дни. По време на празниците много често РАБАШ изпълняваше функцията на “посланик на общината” (щалиах цибур) и пееше всички допълнителни молитви. Тази работа изискваше огромно напрежение и отдаване. РАБАШ премина курс за шлифоване на гласа, а когато е бил млад даже се е учил да пее.

Трите празника в дома на РАБАШ

Празниците (хагим) са отражение на времето на духовен подем. Всички те, както и паметните дати, когато се съблюдават постите, отразяват измененията, случващи се в сърцето – желанията на човека, подемите и паденията в усещането на човек по пътя към Висшата Цел. Основните празници: Началото на Годината и след това шлоша регалим – Сукот, Песах, Шавуот, обозначават трите линии в духовната работа.

Цикличността на времето е свързана с принципите на поправяне на творенията чак до достигането на седмото хилядолетие и изчезването на скриването на Твореца. Вътрешният смисъл на тези кръгообороти – подеми и спадове, смени и повторения като етапи на духовното движение на човека се описват в „Зоар”, книгите на Ари. 

Ханука

Първия празник, който помня в дома на РАБАШ,  - това е Ханука. В статиите на РАБАШ се обяснява вътрешния смисъл на Ханука. От време на време в сърцето на човек, движещ се към Твореца се образува пробив в стените на неговото сърце, храма на святостта. Започват да надделяват доводите на неговия егоистичен разум и логика, наричани „яваним”, които го призовават да бъде като всички и противейки се на  желанието, което го привлича към Твореца - да стане йеуди. Егоизмът се бори за своето съхранение, основно настъпвайки срещу трите символа на вярата – връзка с Твореца: брит-мила, събота, благославянето на новия месец. Но ако човек се бори и призовава Твореца за помощ, то става чудо: малко вяра – влечението на душата към Твореца, противостои и побеждава природните запаси от себелюбие. Ханука – това е помощ свише за съхраняване духовната мотивация на човека. В чест на това ние запалвахме 8 свещи (от малхут до бина отдолу към върха има осем сфирот), като в Храма ежедневно се палят само седем.

Всяка вечер  хасидим и  учениците се събираха в стаята на РАБАШ, той запалваше свещи, започваха да пеят, той даваше пояснения за вътрешния смисъл на някои от песните за ханука, описващи състоянието на душата на човека.

Пурим

В Ханука, когато помощта свише идва заради съхранението на желанието за отдаване в човека, връщането към Създателя, наричано „тшува”, произхождащо от трепета, така в Пурим то произхожда от любовта.

Борбата между Аман (егоистичният подход при изучаването на Тора и Заповедите) и Мордехай-йеуди (безкористното служене на висшата Цел) достига апогея. Вече е дошло време за разкриване на светлината, а  Мордехай - йеуди продължава да отказва да „пие вино” -  да получи по-висше знание, тъй като още не е уверен в абсолютната безкористност на своите намерения. Аман твърди, че в такъв случай подхода на йеудим – пътят на вярата и поставянето и над знанията, не е нужен, трябва само да се унищожат препятствията и да се вземе светлината както е угодно.

Виждайки двойната опасност: от една страна, не трябва да се остава в предишното, малко състояние, а от друга страна, все още няма достатъчно духовни сили, за да се приеме висшата мъдрост, йеуди пости, събира цялата си вяра и моли за помощ Твореца. Вследствие на това става чудо: светлината на висшето знание се разкрива в желанието за нейното получаване, но се съхранява подхода на йеуди – намерението „заради отдаване”. Основна ценност остава не получаването като такова, а сходството с Даващия наслаждение.

Този празник е единственият, който остава след завършване на поправянето. Тоест, винаги светлината на вярата (имуна) ще се явява средство за получаване на светлината на живота (хохма), каквото е и името на любовта (ахава). Ахава – духовно чувство – познаване на Твореца. Вечна любов – любов към Вечния, привличане на частите към цялото, на клоните към корена, на душата към нейния Създател.

Между Ханука и Пурим стоят моите страшни спомени за войната, започнала месец и половина след  пристигането ми в дома на РАБАШ. В събота, когато всички предмети в къщата се разтресоха от наблизо избухналите бомби, аз попитах да изгася ли свещите, за да не стане пожар. РАБАШ каза „Не е необходимо”. Много в Бней-Брак не обръщаха внимание на всичко това, тъй като техните равини им казваха, че нищо страшно няма да се случи. А РАБАШ мълчеше, сякаш нищо не е станало, но ако го попитаха, той съветваше да постъпват съгласно указанията, излъчвани по радиото. Той се придържаше към обичайния си график за деня, занимаваше се, печаташе, готов беше да обучава, но не казваше и една успокоителна, подкрепяща дума, не даваше разпореждания.

Струваше ми се, че той сякаш  не можеше да разбере, какво е физически страх. Спомням си неговите думи, че ако дойде страхът, то това се случва само, за да се научиш да се боиш от Твореца. В къщата имаше ситуация, при която РАБАШ се държеше така, сякаш е на курорт (тъй като заради нощните бомбардировки учениците не винаги идваха, и тогава той си отспиваше), а аз се държах като на война… Едва сега мога спокойно да осъзная всичко и да разбера простотата и величието на поведението на РАБАШ – Човек с пълна и постоянна вяра.

На тези от учениците, чиито жени се страхуваха от бомбардировките, той препоръчваше да постъпват така както им каже жената. Самият той, по моя молба замина с мен за един ден в Йерусалим, казвайки както винаги: „Аз уважих ли рабанит?”

Аз много се боях от четиридесетата бомба. Тя падна извън територията на Израел и имаше много жертви отколкото след тридесет и деветте преки попадения в Израел, когато почти нямаше даже ранени. После аз видях в книгата  "Зоар" откъс, в който се говореше, че ако Творецът иска само да накаже, той изпраща 39 удара.

На сутринта, в навечерието на Пурим, свърши войната, всичко се превърна в радост. Пурим в бейт-кнесета – това... бих искала да опиша незабравимото усещане, но няма, остава само споменът за нещо извънредно празнично – разкрепостеност, радост без граници. Едновременно с това всичко си вървеше по строго установения ред. От пет часа вечерта започнаха да носят подаръци на РАБАШ, след това имаше молитва, започна трапезата, продължаваща през цялата нощ. Всичко беше в движение, изпълнено с музика и танц. Учениците измисляха най-смешните дрехи. Всеки детайл на празника има своя вътрешен духовен смисъл. На това са посветени страници от „Учение за десетте сфирот”. В статиите на РАБАШ, основаващи се на на записи от беседите на Баал Сулам е направен превод от езика на историята, който са използвали кабалистите, в частност за написването на "Мегилат Естер", и от езика на сфирот на АРИ, на език предназначен за индивидуалната духовна работа на човека.

Песах

Месец нисан символизира чудото на духовното раждане, освобождавнето от егоистичната зависимост, робството на егоизма. Ако не се подготвим и не жадуваме избавление от егоизма, то и чудо няма да има. Седмицата до Песах, както впрочем и целият живот водят до създаването на потребност за духовно освобождение.Новите ученици приеха строгите рамки на Песах съгласно обичая на Баал Сулам. Основно, всичко отнасящо се до храненето и свързано с понятието пе – уста, съдържа в себе си символика свързана със съотношението между клоните и корените. Песах от пэ-сах, чиста уста, и също така молеща се. Четенето на Агада, трапезите – всичко това е свързано с пеБаал Сулам и по-късно РАБАШ, в десетки статии разкриха вътрешния смисъл, на вече казаното по отношение на този празник в Тора, Зоар, и при Ари. За всеки стана възможно да разбере, че става дума за духовни процеси, случващи се при излизането на човек от властта на силата на смъртта – егоизма, наричан Паро (Фараон бел. на ред.) (пе ра, уста на злото). (пе – малхут рош с масах, повдигащ ор хозер – подразбира се като човек с чисти намерения и вяра).

При това не трябва да се забравя, че в Тора се говори само за хората, които я изучават, а различните имена, обозначаващи едно или друго състояние, са свързани с направлението на намерението.

Съвсем не малко време отделяше РАБАШ за външната подготовка и почистването преди празника. Той проверяваше джобовете, шкафовете, книгите, приготвяше дрехите. Но много преди празника започваше подготовката на целия бейт-кнесет, тази работа ръководеше РАБАШ и участваше в нея: приготвяха хартията, съдовете, многократно нагорещяваха всичко, което щяха да използват за изпичането на маца, изваряваха се памучните покривки, купуваха се продукти, вино.

Въпреки че РАБАШ следеше за всеки детайл от приготовленията за празника, неговия график за деня се спазваше и занятията не прекъсваха. И в къщи нямаше почивка – необходимо му бе голямо самообладание, за да отговаря на всички мои въпроси само едно. „Приемай всичко като трениране на вярата” Той нито веднъж не даде обяснение на нито един обичай: „Обичаят на Израел е закон”.

На моя въпрос: „Ако разделянето на морето е духовно събитие, това случило ли се е в действителност?” РАБАШ отговори: „Ние сме задължени да вярваме, че всичко, което го има в духовния корен, е длъжно веднъж да докосне този материалния мир ” (кога и по какъв начин става това, историците не знаят, а само постигащите тези корени).

През всички дни на празника на общите трапези в бейт-кнесета се слагаха само ястия приготвени в дома на РАБАШ и затова имаше много работа. На някои от трапезите присъстваха повече от 150 човека.

Преди празника трябваше да се начука сол, донесена от Мъртво море, да се сортира и изпече кафето, да се закупят продукти за цялата седмица. РАБАШ проверяваше вкуса на кафето, опитваше специалното пасхално вино преди да го купи

Малко преди настъпването на празника РАБАШ слизаше в бейт-кнесета, за да провери дали всичко е готово. Той беше с нов бял кител (под него се обличат: потник с ръкави, малък талит, памучна риза, голям талит, от коприна) и с кожена шапка (сподик, а под нея кипа от бархет). Описването на символичната връзка между дрехите и духовната работа трябва да се направи на друго, отделно място… В празнични дрехи и с приповдигнато настроение РАБАШ пристъпваше към изпичането на първата маца. Мацата ставаше тънка и кръгла.Той донасяше част от мацата у дома, започваше молитвата, а след това пасхалната трапеза.

Вътрешният смисъл на празниците и тяхната връзка с йеуди – човекът, стремящ се към цялостност на желанията в неговия устрем към Единния е предаден в статиите на РАБАШ почти в „открит текст”.

На домашната трапеза беше поканен по-младия син на РАБАШ с цялото си многобройно семейство. За мен това беше неочакван подарък, тъй като след всички вълнения се оказах в атмосфера на радостно спокойствие и простота, която цареше около празничната маса. Рабаш прочете Пасхалното Сказание (Агада) тихо, спокойно, много внимателно, сякаш за първи път в живота си, не давайки никакви обяснения, без нито една излишна дума.

                                                 Последният празник с нас – Рош аШана

Рош аШана – Началото на годината (Начало – рош, ново решение, мотивация, намерение. Година - шана, понятие отнасящо се към повторението (лешанен), и едновременно с това обновление на желанието). Месец элул, предшестващ Началото на годината се смята за благоприятен за връщането на душите към Корена, което обичайно се нарича "тшува". "Тшува" – това е преобразуването на желанието за получаване във форма на отдаване. "Тшува", която се повдига към страната на живота (свойството Бина). Ако приготвим чисти съсъди, желания за отдаване, в които да влезе светлината на вярата, тогава ще бъдем способни да приемем и светлината на мъдростта в нейното съвършенство, разкриващо се в Началото на годината.

Тук е уместно да цитирам превод от писмо на РАБАШ, писано на приятел преди много години: „Искам да се приближа към вас по време на идването на Новата година, когато сме длъжни да се укрепим в силната вяра, в това, че ще се удостоим да се спасим в общото спасение, когато ще се разкрие почитане на властта на Твореца по цялата земя и ще чуят далечните и ще дойдат… Тоест много ще почувстват колко са далеч още от чистотата (намерението за отдаване), и само тогава ще могат да се удостоят с разбирането (чуването) на Тора, да достигнат единство между действието и разбирането. Както е казано в Псалмите на Давид: „Повдигни от праха празния, от боклука приповдигни нищия” – докато в човека все още властва чувството за себелюбие (нахаш – змей), той усеща „вкуса на жарта” в безкористната духовна работа, пустота в плана на вярата и нищетата на духа, тъй като се намира в боклука на материалността. Ако вече започва да чуства в себе си това състояние, тогава се обръща с молитва за помощ към Твореца, и с това започва да се осъществява връзката.

Образно казано това е подобно на молещият се, стоящ близо до „стълб” ( амуд).„Стълб” – това са тези желанията на висшето, които са се спуснали по разпореждане на желанията на нисшето, за да го поправят. Улавяйки идващата от нисшия молба – хисарон – горният се повдига на по-висока степен, пораждайки чистотата на намерението в долния. Така душите се повдигат от единия свят (на духовното състояние) в другия. С помощта на този „стълб” се въздигат молбите и молитвите (предава се поискване във висшия блок на Управление, а оттам чак до светлината на Безкрайността).

Такъв „стълб” за нашето поколение се явяваше РАБАШ. Когато РАБАШ беше жив, процесът на свързване с Твореца минаваше през него, а сега всеки е длъжен да свърши своята част от работата: да увеличи стремежа си към Целта, държейки се за вярата на мъдреците, техните книги и величието на Твореца. Важен е изборът на ръководител и група от единомишленици.Докато РАБАШ беше с нас, всички се чувствахме защитени като зад каменна стена, струваше ни се, че не трябва да се молим, че всичко ще свърши РАБАШ. Наистина, през месеца преди да си отиде, много идваха при него, за да се оплакват от трудностите в живота, но никой не се оплака от това, че не му достига вяра.

Месец преди Рош аШана РАБАШ внезапно се почувства зле. Той знаеше какво се случва, но се бореше, и се държеше както обикновено. Отслабнал, и с ниско кръвно (80 на 40), той слизаше в бейт-кнесета и провеждаше всички уроци до късно вечерта. Ден преди празника учениците помолиха сестрата на РАБАШ да го убеди да не провежда молитвите на празника, защото е тежка работа продължаваща много дълго време, изискваща огромно напрежение и съсредоточеност. Сара Броджак, сестрата на РАБАШ, отговорила: „Аз не мога да го моля за това, защото ако той няма да се моли, тогава за какво живее?”

РАБАШ проведе всички главни молитви през двата дни на Рош аШана, а това е многочасова работа, изискваща концентрация и много енергия. Той беше "шалиах цибур" (пратеник на общината), пя всички молитви, и дори се чувстваше добре. След празника беше повикан лекар, който установи, че РАБАШ има признаци на сърдечна недостатъчност и го посъветва да се лекува в болница… Лекарите не откриха нищо сериозно.

На третия ден след празника (1991), в събота сутринта, в шест без пет, дошлият първи М. Лайтман намерил РАБАШ спящ, а в шест, когато пристигнах аз, той вече нямаше пулс.

РАБАШ ни остави, но е жив за всички  следващи Пътя на Истината.

Множество хора съпроводиха РАБАШ, уважавани и известни равини казаха прощални слова, поднасяха съболезнования.

РАБАШ почива редом с Великия Учител Баал Сулам, до входа на Йерусалим.

За молитвата. Човек - молитва 

Изборът между Истината и Лъжата, живота и смъртта се осъществява в сърцето на човека. Както е казано в Тора: „И избери Живот”. А тази работа в най-широк смисъл се нарича молитва (тфила).

 Молитвата, създаването на връзка с Твореца е многостранен процес, започващ, продължаващ и завършващ изграждането на душите. Всъщност молитва и душа, това е едно и също нещо.

Животът на човека-кабалист е и молитва, връзка с Творящата сила. Биващ човекът-молитва, РАБАШ учеше на пряко обръщане към Източника на всички души.

Думите молитви-желания се вземат от „въздуха на света”, а точката на огласяване, която им дава живот, човек взема от точката в сърцето си.

В една от записките на РАБАШ има следните думи: „Гледам малката точка, наричаща се любов към другите, и си мисля, какво мога да направя за благото на всички, виждайки страданията на отделните хора, болките и болестите, страданията на цялото общество и войните между народите. Освен молитвата, нищо друго не мога да дам. И това се нарича съучастие в бедите на обществото”.

Праведник (цадик) е този, който оправдава (мацдик) Висшето управление, именно от него се изисква работа в сърцето, наричана молитва. Той трябва да живее така, че да се разкрие Управлението на доброто и към  Благо за всички и сега.

РАБАШ нееднократно повтаряше, че за духовната работа е необходима само потребност, недостиг (тфила, хисарон). Трудността е в това, че в нашите усещания и представи липсва памет за духовните наслаждения, а има само някакво подбуждане свише – от корена на душата, достигаща до нас във вид на усещане за тъмнина. Когато човек започне да чувства отдалечеността си от Източника на Живота, той иска да се приближи към Него. Когато се появи разбиране, че ти и Твореца сте разделени от стена, която е твоето егоистично Аз, то това е помощ свише. И това е началото на контакта с Твореца: молба – искане – молитва.

РАБАШ не промени правилото, съгласно което не е необходимо да се споделя духовното състояние, защото то трябва да бъде скрито от очите. Но от неговия живот, дневници, статии ние можем да вземем принципите за подхода към молитвата – живот заради осъществяването на Висшата Воля.

Великият кабалист се намираше сред нас и заради Твореца претвори в действие връзката на поколения души.

Казано е в псалма на цар Давид: „ … всички мои действия – за Твореца”. В тези думи се говори за служене на Единния, породено от усещането за неговото величие и любов.

РАБАШ беше човек, вървящ по Пътя на Истината. Вървейки по този път, човек съчетава в себе си стремеж да се върне в източника на душите, да постигне тайните на Тора и да достигне пълно сливане с Твореца. Това е и което се нарича: Израел, Тора, Творец – едно цяло.

В книгата Притчи и пословици на мъдреците, РАБАШ направи малка промяна в рубриката „За Смъртта и Живота”. Първото, което се набиваше на очи, беше изказването на кабалиста Баал Шем Тов: „Няма смърт, а има само промяна на ракурса на отражение на света от един на друг”.

В човек свободен от себелюбие, действието на духовните сили и тяхното отражение в сърцето и мислите създават нова картина на живота. Възприеманото от човека, се пречупва в него през призмата на новото Аз така, че той излиза от света на холограмите и влиза в истинската реалност. Всеки скок на нова духовна степен се съпровожда с усещане за смърт – изчезване на жизнеността от предходното състояние.

Рабаш стана първият от кабалистите, на когото беше дадено детайлно да опише етапите на подготовката и пътят на развитие на всяка душа почти в открит текст. Неговите статии бяха построени на принципа на духовната работа – молитвата.  

Тора като цяло отразява структурата на човешката душа, а молитвата – това е работата по нейното намиране и запълване.

Велико наследство ни оставиха търсещите Твореца, трябва само да бъдем способни да го получим, видим, чуем. За това е необходимо чисто сърце, безкористност на намеренията. На това обучаваше учениците си и посвети себе си и живота си рав Барух Шалом Ашлаг.

От записките на РАБАШ и от отговори на въпроси (1990 – 1991 г.)

Рабаш винаги искаше нови въпроси. Той подчертаваше, че въпросът – това е вече придвижване - потребност. Ако възникне въпрос – запитване към Твореца, винаги ще има отговор - запълване. Каквото е нивото на душата и нейната нужда, такъв ще бъде и отговорът-постижение. Затова е казано: „Седемдесет са лицата на Тора”. Мъдростта за душата е многостранна, всяка страна и всички страни заедно създават ново обемно разностранно виждане на света. И това зависи от непрекъснато обновяващите се връзки на душите с Твореца на основата на безкористна вяра и намерение.

Въпреки строгия график за деня и огромната си заетост, Рабаш винаги намираше време за учениците, никога не отказваше да даде съвет и помощ. Даваше в писмен вид отговорите на техните въпроси, касаещи както битови проблеми, така и духовната работа. Ще ви предоставя тези от тях, които РАБАШ ми даде устно или записа на листове. 

Защо е необходимо да бъдем в радостта на този, който иска да се приближи към Твореца?

Само този, който подобно на Твореца дава наслаждение на друг в радостта си, той е благословен и близък с Него. Радост – това е одеянието за светлината наречена руах, и също резултат от получаването на тази светлина. Ако човек може още в скриването от Твореца да бъде доволен от това, че е избран от многото и му е даден способ за поправяне от себелюбието, и той расте в осъзнаването на значимостта на духовността, значи  е достигнал връзката с Твореца, наричана заповед, в която може да се облече радостта. А без радост е невъзможно да се достигне заповедта любов към Твореца.

Защо Творецът не ни дава това, което смятаме, че ни е необходимо?

От любов към нас Творецът ни отказва „детските” удоволствия, за да ни даде по-зрели човешки видове наслаждения. Ако детето иска да играе вместо да си учи уроците и родителите не го наказват за това, а след това то не съумее да напредне, то това не е проява на доброта, а на егоизъм от страна на родителите. Ако те обаче отначало изглеждат строги и заставят детето да заляга над уроците вместо да играе (въпреки, че това му причинява страдание), благодарение на това, то ще може да се развива и справя с по-сложни занимания и няма да остане на ниво изостанало дете.

Как трябва да се занимаваме?

Главното е да си направим план: всеки ден нов, в зависимост от обстоятелствата. Всеки час трябва наново да решаваме, какво ще правим, и да молим Твореца, да ни даде свише желание и сили, за да осъществим определеното. Не е толкова важно, какво четем и колко (от книгите на мъдростта йеадут), а трябва да знаем, и най-главното да почувстваме, че зад всяка буква стои Творецът. Трябва да знаем, че словото се явява средство за връзка с Твореца, и да се молим, за укрепването на тази връзка.

Какво означава „ученик на мъдрия” в духовен план?

"Ученик на мъдрия" е този, който се учи от мъдрия. Мъдрият – това е Творецът, даващ светлина на вярата и знанията. Ученикът се учи да бъде подобен на Твореца, даващият.

Нива на душите

Душата в своето израстване преминава през степени на развитие, наречени: начална или зараждане (ибур), период на отглеждане (еника), до получаването на знания (мохин). Духовното знание се обозначава понякога като нешама и като емуна.                                                                                                   

Коментара (1)

Напиши коментар

Име

Заглавие

Коментар

Моля въведете показаните символи

Добави коментар